Вечна любов

— Братството на черния кинжал. Ние сме бойци, синко. Бием се, за да запазим расата. И теб ще обучим да го правиш. Другите мъже в твоя клас ще станат войници, но ти, с този белег, може накрая да станеш един от нас. Не знам. — Потърка врата си. — Скоро ще те заведа да се запознаеш с Рот. Той е главният, който отговаря за всичко, нашият крал. Освен това, бих искал да те прегледа и нашият доктор, Хавърс. Може да успее да разбере нещо за произхода ти. Съгласен ли си?

Джон кимна.

— Радвам се, че те открихме, Джон. Ако не беше станало така, щеше да умреш, защото нямаше да има кой да ти даде онова, от което ще се нуждаеш.

Джон отиде и седна до Тормент.

— Има нещо, което искаш да ме питаш ли?

Джон кимна, но не можа да подреди мислите си по разбираем начин.

— Ето какво ще ти кажа, помисли си върху това през нощта. Утре пак ще говорим.

Джон смътно осъзнаваше, че главата му кима в отговор. Тормент се изправи и тръгна към вратата.

Изведнъж без причина, Джон изпадна в паника. Мисълта да остане сам изглеждаше ужасяваща, въпреки че се намираше в красива къща с мили хора, в много спокоен квартал. Просто се чувстваше… толкова малък.

В полезрението му се появиха ботушите на Тормент.

— Хей, Джон, може да поостана малко тук при теб. Искаш ли? Да видим какво дават по разните телевизионни канали.

Благодаря ти, въздъхна безмълвно Джон. Чувствам се малко странно.

— Ще го приема за „да“. — Тормент се подпря на възглавниците, грабна дистанционното и включи телевизора. — Вишъс, един от братята ми, направи инсталациите в къщата. Мисля, че имаме около седемстотин канала на това нещо. Какво искаш да гледаш?

Джон вдигна рамене и се придърпа назад — към таблата на леглото.

Тормент сменяше каналите, докато намери „Терминатор 2“.

— Харесваш ли го?

Джон подсвирна тихо през зъби и кимна.

— Да, и аз. Това е класика, а Линда Хамилтън е страхотна.

38.

Рейдж спа много до късно, но когато се събуди, го очакваха лоши новини. Безпокойството, онова ужасно напрежение, отново бе оживяло в него. Скрайб Върджин само временно бе отменила наказанието му. Звярът се бе завърнал.

Отвори очи и видя косата на Мери върху възглавницата си. И извивката на шията й. И голия й гръб.

Обля го пот, възбудата му се появи внезапно и неудържимо като удар на сърцето.

Замисли се за това как се бяха любили, след като той се нахрани. И после отново — вече в тяхната стая. Беше я потърсил още два пъти през деня, като съжаляваше, че иска толкова много от нея и не я оставя на мира. Въпреки това, тя всеки път му се усмихваше и го приемаше с радост, макар че сигурно бе изтощена.

Искаше я и сега, но с пулсиращо желание, различно от онова, което бе изпитвал преди. Тази жажда беше дива, сякаш никога преди не я беше имал или не я беше виждал от месеци. Докато се бореше с желанието, ръцете му се свиха в юмруци, пръстите му изтръпнаха, кожата се опъна. Беше напрегнат до краен предел, дори костите му вибрираха.

Стана от леглото и тръгна към банята. Когато се върна, беше си възвърнал донякъде контрола, но тогава видя, че Мери е изритала завивките от себе си. Тя лежеше по очи, голотата й беше ослепителна и отново го загложди изкушение при вида на красивото й дупе.

— Да ти донеса ли нещо от кухнята? — попита той дрезгаво.

— Сън — промърмори тя и се обърна по гръб. Гърдите й с розови връхчета се стегнаха, когато въздухът ги погали.

О, господи… Чакай, нещо тук не беше наред. Лицето й пламтеше, сякаш бе стояла дълго изложена на силен вятър, а ходилата й се плъзгаха нагоре-надолу по матрака.

Отиде до нея и сложи ръка на челото й. Кожата й бе гореща и суха.

— Мери, мисля, че имаш треска.

— Слаба. Нищо необичайно.

Страхът охлади копнежа му.

— Искаш ли да ти донеса аспирин?

— Трябва само да поспя, докато ми мине.

— Искаш ли да остана с теб?

Тя отвори очи. Замъгленият й поглед не му хареса.

— Не. Случва се. Добре съм, наистина. Само трябва да поспя достатъчно.

Рейдж остана още малко при нея, после облече набързо черен анцуг и тениска. Преди да излезе, се загледа в нея. Чувстваше се ужасно сега, когато тя имаше слаба треска. А какво ли, по дяволите, щеше да бъде, когато състоянието й наистина се влоши?

Хавърс. Още не беше му отговорил, а би трябвало вече да е получил достъп до медицинския й картон. Взе мобилния си телефон и излезе в коридора.

Разговорът с доктора не продължи много, защото той не можеше да направи нищо за нея. Тъй като вампирите не страдаха от рак, нито той, нито някой от колегите му бяха обръщали внимание на болестта.

Рейдж се канеше да приключи разговора, когато Хавърс каза:

— Простете, господарю, не искам да проявявам любопитство. Но имате ли… Наясно ли сте доколко добро е било лечението й.

— Знам, че е имало многобройни процедури.

— Но знаете ли колко интензивни са били? Ако левкемията се е върнала, възможностите за благоприятен изход може да са много ограничени…

— Благодаря ти, че погледна картона й. Оценявам го.

Като че му трябваше потвърждение колко сериозно е положението.