Вечна любов

— Проблем? — прошепна тя.

— Каквото искам, го вземам.

Да, помисли тя. Наистина го правиш, нали?

Заля я гореща вълна и тя си представи как той гледа надолу към нея, докато телата им се сливат, а лицето му е на сантиметри от нейното. Фантазията я накара да вдигне ръка. Искаше да плъзне пръст по този белег, да стигне до устата му. Само за да разбере какво е чувството да го докосне.

Зейдист избегна допира с рязко отдръпване. Очите му светнаха, сякаш от отвращение. Но изражението веднага изчезна от лицето му.

Каза със студен, безизразен глас:

— Внимавай, момиче. Аз хапя.

— Ще произнесеш ли някога името ми?

— Какво ще кажеш за едно питие, Бела? — намеси се Фюри и я хвана за лакътя. — Барът е ето тук, в билярдната зала.

— Да, отведи я — каза провлечено Зейдист. — Ти си такъв герой, братко. Винаги спасяваш някого. И трябва да знаеш — тя мисли, че изглеждаш добре.

Лицето на Фюри се напрегна, но той не каза нищо, докато я водеше през фоайето.

Когато тя се обърна, Зейдист си бе отишъл.

Фюри я подръпна за ръката, за да привлече вниманието й.

— Трябва да стоиш далеч от него. — Бела не отговори. Воинът я отведе в един ъгъл и я хвана за раменете. — Близнакът ми не е просто наранен. Той е унищожен. Разбираш ли разликата? Когато някой е наранен, има възможност нещата да се оправят. Ако е унищожен? Всичко, което можеш да направиш, е да чакаш, докато дойде време да го погребеш.

Тя едва отвори уста.

— Колко… безчувствено.

— Това е истината. Ако умре преди мен, това ще ме убие. Но, така или иначе, той си остава какъвто е.

Тя демонстративно се отдръпна от Фюри.

— Ще го имам предвид. Благодаря.

— Бела…

— Искаше да ми предложиш питие.

39.

О. паркира успоредно на другите автомобили пред високия блок. Грозната монолитна сграда се намираше в един от многоетажните луксозни нови квартали на Колдуел, с които предприемачите се опитваха да застроят брега от край до край. Апартаментът на С. беше на двадесет и шестия етаж и имаше изглед към реката.

Беше претенциозен. Наистина претенциозен. Повечето лесъри живееха в мръсни дупки, защото обществото вярваше, че парите трябва да се влагат за постигане на основните му цели. С. безнаказано демонстрираше стил, защото можеше да си го позволи. Преди да се присъедини към обществото през седемдесетте, беше богаташко синче, което се срамуваше от произхода си, но по някакъв начин бе запазил парите си. Той съчетаваше по необичаен начин дилетантството с нагласата си на сериен убиец.

Тъй като минаваше десет часът, нямаше портиер. Отварянето на електронната ключалка на външната врата беше работа за секунди. О. взе асансьора от стомана и стъкло до двадесет и седмия етаж и слезе един етаж по стълбите, повече по навик, отколкото от необходимост. Нямаше причина да се опасява, че някой ще се заинтересува кой е или къде отива. Освен всичко друго по това време на нощта сградата беше празна, обитателите й — предимно боклуци от Европа — бяха излезли да се тъпчат с екстази и кока-кола в „Зироу Сам“ в центъра на града. Почука на вратата на С.

Това беше петнадесетият адрес, който посещаваше, следвайки списъка на господин Х. с членове, които се отлъчваха без причина. И първият от обиколката тази вечер. В предишните бе имал успех. Един от убийците беше извън щата, защото бе решил на своя глава да помогне на приятел от окръг Колумбия. Други двама, които бяха съквартиранти, се бяха сбили помежду си и сега се възстановяваха от раните си. Щяха да бъдат на линия след няколко дни. Последният проверен лесър беше напълно здрав кучи син, който просто се излежаваше и гледаше телевизия. Е, всъщност беше напълно здрав, докато не претърпя ненадейно инцидент по време на посещението на О. Щеше да мине поне седмица, преди да се оправи достатъчно и отново да бъде годен за работа, но визитата със сигурност изясни кои са приоритетите му.

Чудна работа как две счупени капачки на коленете могат да помогнат на човек да бъде убедителен.

О. почука отново на вратата на С., после отвори ключалката. Тъкмо преди да влезе, го лъхна тежка миризма. О, по дяволите. Мястото вонеше като гниещ боклук.

Тръгна към кухнята.

Не, не беше боклук. Беше С.

Лесърът лежеше по очи на пода, край него бе засъхнала локва черна кръв. Близо до ръката му имаше бинтове, игла и конец, сякаш бе опитвал да се оправи сам. „Блекбъри“-то му беше до комплекта за първа помощ, а клавиатурата бе покрита с кръвта му. От другата страна имаше дамска чантичка, също изцапана с кръв.

О. обърна С. по гръб. Гърлото на убиеца бе прерязано, раната беше дълбока. Като се имаше предвид, че ръбовете й бяха обгорени, вероятно го бяха посекли с някой от ужасните черни кинжали на братството. По дяволите, каквото и да слагаха в този метал, то действаше като сярна киселина.

Гърлото на С. се движеше, издавайки бълбукащи звуци, което доказваше, че всъщност е възможно да бъдеш и само донякъде умрял. Вдигна ръка. Държеше нож. Върху ризата му имаше следи от няколко плитки порязвания, сякаш се бе опитвал да се промуши в гърдите, но силите не му бяха стигнали да свърши работата.