Вечна любов

О. наистина вярваше, че У. ще запази тайната му и реши да му даде адреса на преустроения хамбар, където се бе опитвал да влезе. Малка награда за лоялността му.

— Името на жената, която живее там, е Мери Лус. Виждали са я с един от братята. Върви да я хванеш, приятел.

У. кимна.

— Добре, но скоро ще съмне, а имам нужда да подремна. Две нощи не съм мигнал и вече нямам сили.

— Утре тогава. Сега ни остави.

У наклони глава встрани и хвърли поглед към дупката.

— Вас?

— Изчезвай по дяволите, У.

У. си тръгна и О. се заслуша в затихващия звук от колата му. Доволен, той сведе поглед към капака. Не можеше да спре да се усмихва.

43.

Рейдж не се върна в главната сграда до пет часа следобед. Вървеше през тунела съвършено безшумно. Беше свалил обувките си, защото се намокриха и после забрави къде ги е оставил.

Беше като оголен проводник. Огънят протичаше по него с рев, от който не можеше да се избави, колкото и да бе изтощен. Не му помагаше нито вдигането на тежести, нито бягането. В този момент, макар и да не си го бе помислял, не можеше да си представи, че би се успокоил дори след секс със сто различни жени.

За него нямаше друг изход, освен да говори с Мери. Ужасяваше се от мисълта да й каже, че е бил осъден преди един век и нямаше представа как да й обясни, че звярът я желае. Но тя трябваше да знае защо я избягва.

Събра кураж и отвори вратата на спалнята им. Тя не беше там.

Слезе долу и откри Фриц в кухнята.

— Виждал ли си Мери? — запита той, стараейки се с всички сили да запази гласа си спокоен.

— Да, сър. Тя излезе.

Кръвта на Рейдж замръзна.

— Къде отиде?

— Не каза.

— Взе ли нещо със себе си? Дамска чанта? Багаж?

— Книга. Кифла. Яке.

Навън. Рейдж се втурна по подземния тунел и за половин минута беше в Дупката. Заудря по вратата.

Вишъс се забави безкрайно, преди да отвори, а когато го направи, се показа в целия си блясък по боксерки и с разрошена от съня коса.

— Какво, по…

— Мери е излязла от къщата. Сама. Трябва да я намеря.

Ви спря да търка очи, замаяният му вид се смени с пълна концентрация. Отиде до компютъра си, извика на екрана картини от всички външни камери и я откри да стои на слънце пред главния вход на къщата. Което беше умно. Ако се появеше опасност, можеше веднага да се скрие вътре.

Рейдж въздъхна дълбоко.

— Как мога да приближа образа?

— Кликаш с мишката върху зума в горния десен ъгъл.

Рейдж увеличи образа докрай. Тя хранеше две врабчета, като им хвърляше парченца от кифлата. От време на време повдигаше глава и се оглеждаше. Усмивката на лицето й бе сдържана, ъгълчетата на устните й едва се повдигаха, сякаш се усмихваше на себе си.

Той докосна екрана, галейки лицето й с върха на пръст си.

— Знаеш ли, братко, не беше прав.

— Не бях ли?

— Тя е моята съдба.

— Казвал ли съм, че не е?

Рейдж хвърли поглед над компютърното оборудване и се загледа в татуираното око на Ви.

— Не съм първият й любовник. Ти ми каза, че съдбата ми е отредила девица. Така че не си прав.

— Аз никога не греша.

Рейдж смръщи вежди, отхвърляйки веднага мисълта, че някоя друга жена ще значи нещо повече за него или че ще заеме мястото на Мери в сърцето му.

Съдбата можеше да върви по дяволите, ако искаше от него да обича отново. Предсказанията на Ви — също.

— Сигурно е хубаво да знаеш всичко — измърмори той. — Или поне да си мислиш, че е така.

Обърна се и тръгна към тунела, стиснал здраво ръце в юмруци.

Диамантените очи на Ви, обикновено толкова спокойни, бяха присвити и гневни.

— Когато казвам, че не греша, не си придавам важност. Да виждаш бъдещето, е адско проклятие, братко. Да не мислиш, че ми харесва да знам как ще умре всеки?

Рейдж се сви и Вишъс се усмихна студено.

— Да, помисли върху това. И после си дай сметка, че единственото, което не знам, е кога, така че не мога да спася никого от вас. Искаш ли сега да ми кажеш защо ми е според теб да се перча с това мое проклятие?

— О, господи… братко. Съжалявам…

Ви изпусна въздуха, който дълго бе сдържал в гърдите си.

— Няма нищо. Слушай, какво ще кажеш да отидеш при партньорката си? Тя мисли за теб цял следобед. Без да се засягаш, уморих се да чувам гласа й в главата си.

Мери се облегна на голямата месингова врата и погледна нагоре. Над главата й блестеше синият простор на небето, въздухът бе сух и свеж след необичайно ранния снеговалеж предишната нощ. Искаше да се поразходи, преди да залезе слънцето, но топлината, проникваща през якето й, я правеше сънлива. Или просто беше изтощена. Не успя да заспи, след като Рейдж излезе от стаята, и прекара целия ден, надявайки се той да се върне.

Нямаше представа какво се беше случило предната нощ. Дори не беше сигурна, дали е видяла онова нещо или й се беше сторило. За бога, татуировките не се надигаха от кожата. И не се движеха. Поне не и в нейния свят.

Но Рейдж не беше единствената причина за безсънието й. Беше време да разбере какво се канят да правят с нея лекарите. Имаше час за следващия ден при доктор Делакроче и след това щеше да знае колко тежки ще бъдат процедурите.

Господи… Искаше да говори с Рейдж за тези неща. Да се опита да го подготви.