Вечна любов

— Совата бе толкова безобидна. Изглеждаше така крехка и малка, в сравнение с мен. Кръвта й изтичаше, тя умираше. Чувствах се… нещастен и се чудех къде да я заровя, когато Скрайб Върджин се появи пред мен. Беше бясна. Тя обича птиците, а забулената сова е нейният символ. Но, разбира се, убийството беше само част от проблема. Тя взе птицата от ръцете ми, вдъхна й живот и я пусна в нощното небе. Изпитах огромно облекчение, когато отлетя. Чувствах се така, сякаш всичките ми грехове са изтрити. Бях свободен, пречистен. Но тогава Скрайб Върджин се нахвърли върху мен. Прокле ме и оттогава всеки път, когато загубя контрол, звярът излиза. Това всъщност е съвършеното наказание. Научи ме да възпирам енергията си, настроенията си. Научи ме да се съобразявам с последствията от всичките си действия. Помогна ми да разбера каква сила се крие в тялото ми — което не бих осъзнал по друг начин.

Засмя се тихо.

— Скрайб Върджин ме мрази, но ми направи огромна услуга. Както и да е… Това е ужасната история. Убих птицата и получих звяра. Едновременно просто и сложно, нали?

Гърдите на Рейдж се надигнаха, докато си поемаше дълбоко въздух. Тя чувстваше разкаянието му така силно, сякаш беше нейно.

— Да, наистина — промърмори тя, като галеше рамото му.

— Добрата новина е, че горе-долу след деветдесет и една години наказанието ще свърши. — Смръщи вежди, сякаш обмисляше перспективата. — Чудовището ще си отиде.

Странно, изглеждаше малко неспокоен.

— Ще ти липсва, нали?

— Не. Не, аз… Ще бъде облекчение. Наистина.

Но лицето му остана навъсено.

48.

Около девет часа на другата сутрин Рейдж се протегна в леглото и с изненада откри, че е добре. Никога преди не се бе възстановявал толкова бързо. Може би защото не се беше съпротивлявал на промяната. Изглежда, това беше начинът. Просто да се примириш.

Мери излезе от банята с купчина хавлии в ръце и се отправи към гардероба да ги пусне в улея за пране. Изглеждаше уморена и замислена. Имаше защо. Прекараха доста време тази сутрин, говорейки за Бела и въпреки че той направи всичко възможно, за да я успокои, и двамата знаеха, че положението е лошо. А тя имаше още една причина за притеснение.

— Искам днес да дойда с теб при лекарката — каза той.

Тя се върна в стаята.

— Събудил си се.

— Да. И искам да дойда с теб.

Тя се приближи до него. Имаше онзи неотстъпчив вид, който придобиваше всеки път, когато се готвеше да спори.

Той веднага се опита да предотврати най-очевидното възражение.

— Смени си часа за по-късно през деня. Сега слънцето залязва в пет и половина.

— Рейдж…

От тревогата гласът му стана рязък.

— Направи го.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не ми харесва да ми заповядваш.

— Нека се изразя по друг начин. Смени си часа, моля те.

Но тонът му си остана все така рязък. Беше твърдо решен да бъде до нея, когато тя научи новината. Каквато и да бе тя.

Мери посегна към телефона, като мърмореше под носа си през цялото време. Когато затвори, изглеждаше изненадана.

— Хм, доктор Делакроче ще ме приеме… ще ни приеме… тази вечер в шест часа.

— Добре. И съжалявам, че съм такъв инат. Просто трябва да съм с теб в този момент. Искам да съм част от това, доколкото мога.

Тя поклати глава и се наведе да вдигне една риза от пода.

— Ти си най-сладкият главорез, когото някога съм познавала.

Докато я гледаше как се движи, той почувства, че се втвърдява. Вътре в него звярът също се размърда, но в усещането имаше странно спокойствие. Не беше силен прилив на енергия, само тихо горене, сякаш съществото бе доволно да споделя тялото му, без да го превзема. Съжителство, не надмощие.

Може би защото съществото знаеше, че единственият начин да бъде с Мери беше чрез Рейдж.

Тя продължи да се движи из стаята, да подрежда.

— Какво гледаш?

— Теб.

Тя отметна косата си назад и се засмя.

— Значи зрението ти се е оправило.

— Както и други неща. Ела тук, Мери. Искам да те целуна.

— О, разбира се. Искаш да се извиниш, че си такъв грубиян, като ме подмамваш с тялото си.

— Ще използвам всички средства.

Той отхвърли чаршафите и одеялото от себе си и плъзна ръка по гърдите си, а после по корема. И по-надолу. Очите й се разшириха, когато той хвана ерекцията си в ръка. Докато той се галеше, ароматът на възбудата й разцъфна в стаята като букет.

— Ела тук, Мери. — Той изви бедра. — Не съм сигурен дали го правя както трябва. Толкова по-хубаво е, когато ти ме докосваш.

— Ти си непоправим.

— Само искам малко напътствие.

— Като че ли ти трябва — промърмори тя, като събличаше пуловера си.

Любиха се бавно. Беше прекрасно. Но той не можа да заспи, когато след това я взе в прегръдките си. Нито тя.

Същата вечер, Мери се опитваше да диша нормално, когато взеха асансьора до шестия етаж на болницата. Вечерно време в „Сейнт Франсис“ беше по-тихо, но пак гъмжеше от хора.

Сестрата на регистратурата ги пусна да влязат, облече черешовочервеното си палто и си тръгна, заключвайки вратата след себе си. След пет минути доктор Делакроче влезе в чакалнята.