Вечна любов

Той изпи лекарството и вдигна поглед към нея. Лицето му се напрегна, а очите му станаха подозрителни и тревожни.

— Мери… иска ми се да не беше видяла всичко това.

— Шшшт. Просто си почини малко. После ще имаме време да говорим.

Съблече се и се мушна до него. Веднага щом се сви в постелята, той я обгърна. Огромното му тяло беше като живо одеяло.

Легнала до него, защитена и сигурна, се замисли за Бела.

Сърцето й се сви и тя затвори очи. Ако вярваше в Бог, точно в този момент щеше да се моли. Вместо това, само се надяваше.

Сънят дойде неусетно. И продължи няколко часа, докато Рейдж не изкрещя силно:

— Мери! Мери, бягай!

Той размахваше ръце. Тя се хвърли между тях, притисна се до гърдите му, прегръщаше го, опитвайки се да го върне в леглото, говореше му. Ръцете му все още се мятаха напосоки, но тя ги хвана и сложи дланите му върху лицето си.

— Добре съм. Ето ме, тук съм.

— О, слава богу, Мери. — Погали бузите й. — Не виждам добре.

На светлината от свещта тя сведе поглед към очите му, които бяха загубили фокус.

— Колко време отнема възстановяването? — попита тя.

— Ден или два. — Той се намръщи, после протегна крака. — Всъщност не съм толкова вцепенен, както обикновено. Стомахът ми е зле, но болките изобщо не са силни. Когато се променям…

Спря да говори и стисна челюсти. После полека я пусна, сякаш за да не се чувства тя като в капан.

— Не се тревожи — измърмори Мери. — Не ме е страх от теб, въпреки че знам какво криеш в себе си.

— По дяволите… Не исках да го виждаш. Никога. — Поклати глава. — Ужасно е. Отвратително е.

— Не съм съвсем сигурна. Всъщност бях съвсем близо до него. До звяра. Толкова близо, колкото сме ти и аз сега.

Рейдж затвори очи.

— Стига, Мери! Не е трябвало да го правиш.

— Да, но ако не бях го направила, съществото щеше да изяде Ви и Зейдист. Буквално. Но не се тревожи, разбирам се чудесно с твоя звяр.

— Друг път не го прави.

— Как пък не. Ти не можеш да го контролираш. Братята не могат да се справят с него. Но мен ме слуша. Независимо дали ти харесва или не, и двамата имате нужда от мен.

— Но той не е ли… грозен?

— Не. Не и за мен. — Целуна го силно по гърдите. — Той е плашещ, ужасен, могъщ и внушава страхопочитание. И ако някой се опита да ми направи нещо, това същество ще унищожи всичко наоколо. Кое момиче не би било очаровано? Освен това, след като видях как действат онези лесъри, мога само да ти благодаря. Чувствам се защитена. С теб и с дракона няма от какво да се страхувам.

Мери вдигна очи с усмивка и видя, че той мига бързо.

— О, Рейдж… всичко е наред. Недей…

— Мислех, че ако разбереш как изглежда, няма да можеш да ме погледнеш повече — каза той с дрезгав глас. — Че ще си спомняш само ужасното чудовище.

Тя го целуна и избърса една сълза от лицето му.

— То е само част от теб, не всичко. Ти си нещо повече от това. И аз те обичам. С него или без него.

Рейдж я придърпа към себе си, притисна главата й към шията си и въздъхна дълбоко. Тя запита:

— С него ли си се родил?

— Не. То е наказание.

— За какво?

— Убих една птица.

Мери го погледна недоверчиво. Рейдж приглади косата й назад.

— Правех много по-лоши неща, но убийството на птицата преля чашата.

— Ще ми разкажеш ли?

Той дълго мълча.

— Когато бях млад, веднага след преобразяването, бях… неудържим. Имах страшно много енергия и сила и ги използвах неразумно. Не бях жесток, просто бях… глупав. Перчех се. Търсех да се сбия с някого. И, ъъъ, спях с много жени-вампири, които не биваше да докосвам, защото бяха шелан на други мъже. Никога не съм го правил, за да ядосам техните хелрен, но вземах… всичко, което ми се предлагаше. Пиех, пушех опиум, започнах да вземам лауданум… Радвам се, че не ме познаваш такъв, какъвто бях тогава. Това продължи двадесет, тридесет години. Бях същинско бедствие, което си търсеше възмездието и, разбира се, срещнах една жена. Исках я, но тя беше въздържана и колкото повече се дърпаше, толкова по-твърдо ставаше решението ми да я имам. Това продължи, докато ме приеха в братството. Оръжията я възбуждаха. Бойците я възбуждаха. Искаше да бъде само с братята. Една нощ я заведох в гората и й показах кинжалите и огнестрелните си оръжия. Тя си играеше с пушката. Господи, спомням си я в ръцете й, беше от онези кремъклийки, които се правеха в началото на деветнадесети век.

„Деветнадесети век? Мили боже, на колко години е?“, чудеше се Мери.

— Както и да е, пушката гръмна в ръцете й и чух, че нещо падна на земята. Беше сова. Една от онези прелестни бели сови. Още виждам червените петна от кръвта, която се просмукваше в перата й. Когато вдигнах птицата и усетих колко е лека в ръцете ми, разбрах, че прекаленото безгрижие е вид жестокост. Разбираш ли, винаги си казвах, че щом нямам лоши намерения, каквото и да се случи, няма да е по моя вина. В онзи миг обаче осъзнах, че не съм прав. Ако не бях дал пушката си на жената, птицата нямаше да бъде простреляна. Бях отговорен, въпреки че не бях натиснал спусъка.

Прочисти гърлото си.