Вечна любов

И почти успя да скрие факта, че е изненадана. Макар че Рейдж беше облечен като цивилен, в панталони и плетен пуловер с висока яка, дългото кожено палто, спускащо се от широките му рамене, правеше впечатление.

Освен това Рейдж беше… Рейдж. Непоносимо красив.

Лекарката се засмя.

— А, здравей, Мери. Заповядай в кабинета ми. Или сте заедно?

— Заедно сме. Това е Рейдж. Моят…

— Партньор — каза силно и ясно той.

Веждите на доктор Делакроче се вдигнаха и Мери не можа да сдържи усмивката си, въпреки че тялото й бе много напрегнато.

Тримата тръгнаха по коридора покрай вратите на кабинетите, таблата в малките ниши и бюрата с компютри. Не си разменяха незначителни реплики. Нямаше бърборене за времето и предстоящите празници. Лекарката знаеше, че Мери не обича празни приказки.

Нещо, което Рейдж беше разбрал веднага — още при първата им среща в ресторанта.

Господи, сякаш беше преди години, помисли си Мери. И кой би си помислил, че накрая ще се озоват заедно тук?

Кабинетът на доктор Делакроче бе претъпкан с прилежно подредени купчини листове, папки и книги. На стената висяха дипломи от „Смит“ и „Харвард“, но онова, което Мери всеки път намираше за най-успокояващо, беше редичката буйно растящи африкански виолетки на перваза на прозореца.

Двамата с Рейдж седнаха, а лекарката отиде зад бюрото.

Преди тя да седне, Мери каза:

— И така, как ще ме лекувате и колко ще издържа?

Доктор Делакроче вдигна поглед над медицинските картони, химикалките и телефона върху бюрото си.

— Говорих с моите колеги от болницата, както и с други двама специалисти. Прегледахме картона ти и резултатите от вчера…

— Сигурна съм, че сте го направили. Сега ми кажете какви са.

Доктор Делакроче свали очилата си и пое дълбоко въздух.

— Мисля, че трябва да сложиш нещата си в ред, Мери. Не можем да направим нищо за теб.

В четири и половина сутринта Рейдж излезе от болницата напълно замаян. Изобщо не беше очаквал, че ще се прибере у дома без Мери.

Бяха я приели за кръвопреливане, защото нощните трески и изтощението очевидно бяха свързани с началото на панкреатит. Ако нещата вървяха добре, щяха да я изпишат на следващата сутрин, но никой не се ангажираше с каквито и да било обещания.

Ракът се развиваше бързо, за краткото време от редовния й преглед преди седмица до кръвното изследване вчера раковите клетки се бяха удвоили. А доктор Делакроче и всички останали специалисти бяха единодушни, че заради лечението, през което вече бе преминала Мери, не можеха да предприемат нова химиотерапия. Черният й дроб беше изтощен и нямаше да понесе нова доза химикали.

Господи. Беше готов за продължителна борба. И за много страдание, особено за нея. Но не и за смърт. Не и толкова скоро.

Имаха само няколко месеца. Пролетта. Може би лятото.

Рейдж се материализира в двора на имението и тръгна към Дупката. Не можеше да се върне в стаята им сам. Още не.

Застана пред вратата на Бъч и Ви, но не почука. Загледа се през рамо към фасадата на къщата и си спомни как Мери хранеше птичките. Представи си я там, на стъпалата, с прелестна усмивка на лицето и слънчевата светлина в косите.

Господи. Какво щеше да прави без нея?

Замисли се за силата и решителността в очите й, след като се бе хранил от друга жена пред нея. За това, че го обичаше, въпреки че беше видяла звяра. За кротката, разтърсваща красота, за смеха й и за стоманеносивите й очи.

Спомни си онази нощ, когато беше излязла от къщата на Бела, тичайки боса на студа. Как се бе хвърлила в прегръдките му, как му беше казала, че не е добре… Най-сетне се беше обърнала за помощ към него.

Усети нещо върху лицето си.

О, по дяволите. Плачеше ли?

Да.

Пет пари не даваше, че се размеква.

Погледна надолу към чакъла на алеята и му мина абсурдната мисъл, че камъчетата са много бели на светлината на прожекторите. Както и хоросановата мазилка на стената, която ограждаше двора. И фонтанът в центъра, от който водата бе източена за през зимата…

Той замръзна. После изведнъж отвори очи.

Бавно се обърна към къщата и вдигна глава към прозореца на тяхната стая.

Решението го изпълни със сила и го понесе през фоайето като вихър.

Мери лежеше в болничното легло и се опитваше да се усмихне на Бъч, който седеше на един стол в ъгъла, без да сваля шапката и очилата си. Дойде веднага след като Рейдж си тръгна, за да я пази до настъпването на нощта.

— Няма нужда да си любезна с мен в този момент — каза тихо Бъч, сякаш знаеше, че тя се мъчи да бъде мила. — Имаш си достатъчно проблеми.

Тя кимна и погледна през прозореца. Не усещаше иглата на системата в ръката си, изобщо не я болеше. Но пък беше толкова изтръпнала, че сигурно нямаше да почувства нищо, даже ако бяха забили гвоздеи във вените й.

По дяволите. Най-сетне краят дойде. Неизбежната истина за смъртта най-после я застигна. Този път нямаше изход. Нищо не можеше да се направи, нямаше битка, която да води. Смъртта вече не беше абстрактна представа, а съвсем истинско, предстоящо събитие.

Не изпитваше смирение. Нито приемане. У нея имаше единствено ярост.