Вечна любов

Тя седеше на дивана, облечена в дрехи от мек вълнен плат в цвят каки. Светлината на свещта подчертаваше тревогата, изострила чертите на лицето й.

— Здравей — каза той.

— Добре ли си?

— Да. — Потри брадичката си. — Съжалявам. Понякога имам нужда от минута усамотение.

Очите й се отвориха широко.

— Какво? — запита той.

— Вече е почти шест часът. Беше в банята почти осем часа.

Рейдж изруга. Толкова по въпроса за бързото възвръщане на самоконтрола.

— Не знаех, че е минало толкова много време.

— О, аз те нагледах един-два пъти. Тревожех се… Както и да е, някой ти се обади. Рот?

— Рот?

— Това беше името, да. Телефонът звънеше ли, звънеше… И накрая аз приех обаждането. — Сведе поглед към ръцете си. — Сигурен ли си, че си добре?

— Вече съм.

Тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Но раменете й останаха все така вдървени и напрегнати.

— Мери, аз… — По дяволите, какво би могъл да й каже, та да не направи нещата още по-трудни за нея?

— Няма нищо. Каквото и да се е случило, няма значение.

Той седна на дивана до нея.

— Чуй, Мери, искам довечера да дойдеш с мен. Ще те заведа на място, където ще си в безопасност. Вероятно вече си станала мишена на лесърите, онези бездушни убийци, които ни нападнаха в парка, защото те видяха с мен. А домът ти е първото място, където ще те потърсят.

— Къде ще отидем?

— Искам да останеш с мен. — Ако Рот ги пуснеше да влязат. — Тук е прекалено опасно за теб. Ако решат да дойдат, лесърите ще са на прага ти съвсем скоро. Ще разговаряме довечера. Ела с мен за няколко дни, докато решим какво да правим.

В момента не можеше да измисли нищо в по-дългосрочен план, но щеше да намери решение. След като я беше въвел в своя свят, тя беше станала негова отговорност и нямаше да я остави незащитена.

— Имай ми доверие. Само два дни.

Мери приготви една чанта с багаж, мислейки си, че е луда. Беше готова да тръгне Бог знае закъде. С вампир.

Обаче истината беше, че вярваше на Рейдж. Той беше прекалено честен, за да я лъже, и прекалено умен, за да подценява заплахата. Освен това прегледите й при специалистите нямаше да започнат преди сряда следобед. Беше си взела отпуск както от работата, така и от дежурствата в горещата линия.

Когато се върна в дневната, той се обърна към нея и сакът, преметнат през рамото му, се залюля. Мери огледа черното му сако и забеляза издутините, на които преди не бе обърнала внимание.

— Въоръжен ли си? — попита тя.

Рейдж кимна.

— С какво оръжие?

Той само я погледна и Мери поклати глава.

— Прав си. Вероятно е по-добре да не знам. Да вървим.

Пътуваха в мълчание по шосе 22 и навлязоха в мъртвата зона между покрайнините на Колдуел и предградията на следващия град. Местността беше хълмиста и покрита с горички. Нищо не разнообразяваше пейзажа, освен порутените огромни къщи, сгушени между дърветата. Нямаше светофари, колите бяха малко, а сърните — много.

Около двадесет минути след като излязоха от дома й, той зави и навлезе в тесен път само с едно платно. Започнаха постепенно да се изкачват. Тя се оглеждаше, поне доколкото можеше на светлината от фаровете, но не успя да добие представа къде се намират. Странно, пейзажът беше някак размит и неясен, притежаваше анонимност, която тя не можеше нито да обясни, нито да преодолее, независимо колко често премигваше.

Изникнала сякаш от нищото, пред погледа им се изпречи порта от черно желязо.

Мери подскочи, а Рейдж натисна бутона на дистанционното и тежката врата се раздели на две, като им осигури точно толкова пространство, колкото да преминат. Веднага се озоваха пред друга врата. Той свали прозореца си и набра код в интеркома. Поздрави го приятен глас, той погледна нагоре и наляво и кимна на охранителната камера.

И втората врата се отвори. Колата набра скорост по дългата и изкачваща се нагоре алея. Завиха зад ъгъла и пред тях изведнъж изникна висока шест метра каменна стена. Преминаха през арка и още няколко заграждения и влязоха във вътрешен двор с фонтан в средата.

Вдясно се издигаше голяма четириетажна готическа сграда от сив камък, сякаш излязла от постер на филм на ужасите. Беше мрачна и потискаща, с повече тъмни ъгълчета, отколкото човек би желал. Срещу нея имаше малка едноетажна къща, около която витаеше същата зловеща атмосфера.

Шест автомобила, повечето скъпи европейски марки, бяха паркирани в правилна редица. Рейдж спря „Понтиак“-а на свободното място между един „Кадилак“ и „Мерцедес“.

Мери слезе и вдигна глава да огледа къщата. Имаше чувството, че я наблюдават. Така и беше, на покрива имаше не само водоливници с фантастични фигури, но и охранителни камери.

Рейдж застана до нея. Държеше чантата с багажа й. Около очите и устата му се бяха образували бръчки на напрежение.

— Ще се погрижа за теб. Знаеш го, нали? — Тя кимна и на устните му заигра лека усмивка. — Всичко ще бъде наред, но искам да стоиш близо до мен. Не трябва да се разделяме нито за секунда. Ясно ли е? Ще стоиш плътно до мен, независимо от всичко.

Увереност, съчетана със склонност към господство, помисли си тя. Това нямаше да й хареса.