Великата китайска зоологическа градина

8.

Отведоха ги при широка полукръгла вдлъбнатина в пода на огромния балкон, голяма горе-долу колкото стадион за тенис. В предната част се издигаше подиум, около който имаше амфитеатрално разположени седалки.

Си Джей забеляза, че от север няма никакви седалки – пред зрителите се разкриваше широк изглед към невероятната долина.

Докато гостите чакаха в горната част на амфитеатъра, всеки получи пакет подаръци с логото на зоологическата градина.

– Страхотно! Подаръци! – възкликна Хамиш.

– В цветове за момченца и момиченца – иронично добави Си Джей. Нейният пакет беше розов, а този на Хамиш бе черен. И бяха...

– Боже мой, чанти банани. – обади се Ейрън Пери. – Все едно сме осемдесет и втора.

Си Джей се усмихна. Наистина бяха чанти банани от онези, които се носят на кръста и направо крещят „турист”.

Трябваше да признае, че Пери е прав. Бяха малко безвкусни. Това беше смешното на Китай – страната отчаяно се опитваше да имитира Запада, но често правеше глупави гафове.

Хамиш, крадецът на хотелски шампоани, ентусиазирано затършува в чантата си.

– Да видим... Часовник „Адемар Пиге” с логото на зоопарка – добре. Шантави слънчеви очила с лого то на зоопарка – бива. Трийсет и две мегапикселов фотоапарат „Самсунг” с логото на зоопарка – много добре. Еха!

Извади от чантата банан запалка „Зипо” и две кубински пури, всички със същото златно лого.

– Ето това е страхотно! – заяви и се ухили на Си Джей. – Я виж в твоята.

Си Джей погледна в розовата чанта. Вътре имаше изящен часовник „Шанел” с логото, някакви странни на вид очила и дори малък флакон лак за коса, всички с логото на Великата драконова зоологическа градина на Китай.

– Радвам се да науча какво очаква Китай от една жена – каза тя. – Само дето са забравили престилката с логото.

На дойде при тях и каза:

– Моля, сложете си часовниците. „Адемар Пиге” за господата, „Шанел” за дамите. Много са скъпи.

Личеше си. Личеше си също, че въпреки странните неща в чантите (кой вече подарява пури?) На много се гордее с подаръците. Въпреки нежеланието си Си Джей си сложи часовника и чантата банан.

Някой я подръпна за якето и тя се обърна.

Китайско момиченце на около осем години я гледаше и се усмихваше.

– Здравейте, госпожице! Американка ли сте? Може ли да упражнявам английския си с вас?

Си Джей се усмихна. Детето беше наистина сладко. Притискаше плюшено мече към гърдите си и носеше сладка шапка на Мини Маус с миши уши.

– Разбира се – каза Си Джей. – Как се казваш?

– Мин. Но мама ми казва Мини. А ти как се казваш?

– Аз съм Касандра, но мама ми казва Си Джей.

Оказа се, че Мини е от друга група посетители, които тъкмо излизаха от амфитеатъра и се появиха зад нея.

Групата се състоеше от четирима китайци, всичките на около петдесет, облечени в туристически екипи – дочени панталони, елеци, туристически обувки и широкополи шапки. Излизаха от амфитеатъра и бъбреха възбудено, ахкаха и охкаха. И четиримата си бяха сложили черните чанти банани.

Един от тях се обърна към Си Джей на английски.

– Надявам се внучката ми да не ви е досаждала, госпожице.

– Ни най-малко – отвърна Си Джей с усмивка. – Много сладко дете.

След мъжете се появиха три китайки, по-млади от тях. Всички бяха със скъпи дизайнерски костюми – Диор, Гучи и така нататък – и със съответните дамски чанти и искрящи бижута. Прическите им бяха съвършени, обувките – с високи токчета.

Групата се ескортираше от клонинг на На и много доволно изглеждащ китаец с прошарена коса, мустаци и червен блейзър като този на Шан, с логото на Великата драконова зоологическа градина на Китай.

Си Джей отново насочи вниманието си към детайлите – дрехите на мъжете бяха чисто нови, чак до туристическите обувки.

Нещо повече, приличаха на хора, които никога не са обличали подобни екипи. Всички бяха с шкембета, което в Китай означаваше, че най-вероятно са партийни функционери. При това високопоставени, ако можеше да се съди по възрастта им.

Си Джей забеляза също, че групата се състои от четирима мъже и четири спътнички от женски пол – трите жени и момичето. Предположи, че всеки партиец е довел със себе си гост – съпруга или внучка, какъвто бе случаят с Мини.

Даде си сметка, че нейната група не е единствената, на която показват зоопарка. И че може би не е и най-важната.

Щом видя Ху Тан, мъжът с прошарения мустак и блейзъра с логото спря и се усмихна.

– Другарю Ху! Колко се радвам да ви видя! Какъв чудесен ден да покажем фантастичната си зоологическа градина!

Ху се поклони.

– Директор Джоу. Как върви обиколката ви?

– Великолепно – отвърна Джоу. – Направо великолепно.

– Дами и господа, това е директорът на зоологическата градина господин Джоу Вей – каза Ху. – Господин Джоу, това са едни от най-влиятелните представители на западните медии, така че ще ви помоля да не казвате нищо прибързано! Господата Улф и Пери са от „Ню Йорк Таймс”, а Си Джей и Хамиш Камерън са представители на „Нашънъл Джеографик”.

Директор Джоу се поклони.