Великден

— О, сеньор, той не е бил толкова лош, както изглеждаше — каза старият. — Доброто се е борило със злото, а при всяка битка, както е известно, загубата на полесражението е най-лошото. Той е копнял за опрощение, но така и не е можел да го намери, защото аз бях изчезнал. Това го е озлобило. Чух го от неговото бълнуване. А нощта в дълбината на водопада трябва да е била ужасна, неговите трескави приказки ми казаха също и това. Мисля, че тази нощ е била за негово изцерение, и моля Бог тук да не се лъжа.

— Аз също го желая сърдечно. Какво смятате да правите с комерсиантес?

— Аз? Нищо. А вие?

— На мен те изобщо не ми влизат в работата, защото нищо не са ми направили. Вие и вашият син трябва да решавате какво наказание ще получат тези хора.

— Да, но кой ще бъде съдията? Да не би моят син, който самият вместо наказание намери прошка? Или аз? Сеньор, аз мисля, че също не съм бил безгрешен. Комуто е поверено едно човешко цвете, той е длъжен да се грижи за него и ако то не вирее добре, не е виновно само цветето. Не, тези комерсиантес могат да си вземат вещите и да се махат.

— А как всъщност си представяте вашето бъдеще? Тук ли ще останете?

— О, Червения гамбусино, който ми стана скъп приятел, действително има много благороден метал, скътан грижливо тук наблизо. Ние няма защо да мислим за бъдещето си. Сега то още не може да се определи. Но каквото и да дойде, оставаме ваши длъжници до последния си дъх!

Бащата остана и през цялата нощ край постелята на сина. Аз седях с гамбусиното и тримата тобаси, докато умората си каза своето и ние отидохме да почиваме. На утрото бях рано-рано на крак, тъкмо когато младото великденско слънце оцвети изтока с пурпурни и златни лъчи. Гамбусиното и тобасите още спяха. Комерсиантес лежаха с отворени очи и разкривени черти. Те много вероятно не се намираха в добро великденско настроение. Аз се изкачих тихо до пещерата. В голямото отделение спеше болният, който сега навярно беше оздравял, защото лицето му отново имаше предишния си цвят. Бащата беше будувал през нощта при него и едва преди кратко време си бе легнал в по-малкото отделение. Изгряващото слънце просветна във вътрешността на откритата пещера и хвърли трептящи светли петна по нейните стени.

Няколко от тези зайчета се заблудиха по лицето на спящия; те му придадоха своеобразна топлота. Това вече не бяха чертите на Пердидо от Рио Мадейра, а от тях говореше една душа, каквато той тогава не притежаваше.

Ето, че се размърда. Аз поисках да се оттегля, но той отвори очи.

— Сеньор, вие тук? — попита полуучуден, полузарадван. — Вие бяхте…

Той се замисли, а аз пристъпих по-близо. Очите му проблеснаха щастливо, когато каза:

— По едно време се събудих и татко седеше до мен. Вярно ли е, че съм при баща си?

— Да, вие сте при него и отсега нататък ще останете при него.

— И кому дължа това?

— На добрия Бог, който направлява съдбините на хората.

— Ох, на Бог, за когото не исках и да зная, сеньор. Спомняте ли си вашите думи, че езикът ми щял да залепне за небцето? Това се сбъдна. Онези хора ме натопиха до бедрата в студената вода и покриха отвора над мен с камъни. Аз виках за помощ и молех за милост, отново и отново умолявах Бог за милосърдие, докато, както вие казахте, езикът ми залепна за небцето. Тогава вече изгубих представа за действителността. По-късно обаче ми се стори, че лежа във вашите ръце.

— Така беше наистина. Ние ви извадихме от дълбината и ви отведохме при баща ви.

— Да, сеньор, вие действително ме измъкнахте от дълбината! Това беше ужасната петъчна нощ на страданията и разпъването на Христос. Значи днес е събота сутринта?

— Не, в събота ви докарахме тук и вие спахте досега. Днес е утрото на Великден. Вижте там слънцето! Знаете ли какво иска да възвести? Христос воскресе!

— Да, той воистина воскресе, сеньор!

Тогава приближи баща му, който се беше събудил и чул тези думи, и се наведе над него със сълзи на радост в очите…