Великден

Гласът, който ми отговори, беше друг, не онзи, дето се бе молил преди малко. Значи най-малко двама души се намираха горе на скалистите зъбери. Слязохме от конете и зачакахме. След може би десет минути иззад намиращия се пред нас скален ъгъл се появи един мъж. Беше босоног и гологлав и носеше дълга, кафтаноподобна одежда, от чиято връв на кръста висеше молитвена броеница. Дълга, снежнобяла коса се стелеше на вълни по гърба. Той ни огледа, особено мен, е остри, строги очи и после попита:

— Вие сте европеец, сеньор? Как се казвате?

— Моето същинско име навярно няма да ви бъде от полза — отговорих аз. — Тук, изглежда, хората ме наричат Растреадор да лас Салинас.

— Hala! (Хей!) Тогава вие сте алеманът, който обезвреди Ел Сендадор при Пампа де лас Салинас?

— Да.

— Бъдете добре дошъл, сеньор! Пристъпете по-близо, за да ви отведа в нашето монашеско обиталище!

Той ни поведе край споменатия ъгъл. Там скалата беше разделена до голяма височина; долу цепнатината беше изпълнена със скални отломки. Беше истинско изкуство да се мине по тях с конете. Дойде и още един помагач, един също такъв белокос старец, но облечен по маниера на кордилеросите.

— Това е моят приятел и брат Олео, чиято молитва чухте — каза първият. — По-рано той е бил наричан Червения гамбусино.

Каква среща! Удаваше ми се възможност да предупредя стария златотърсач!

Зад сипея процепът се разширяваше до едно подобно на двор пространство, в което имаше две питомни лами. Бяха струпани големи купчини трева от пуната. За конете ни имаше и място, и фураж. Свалихме юздите и седлата, погрижихме се за необходимото и бяхме отведени до най-задния ъгъл на двора. Там, по гърба на скалата, поемаше една тясна, но сигурна пътека, която свършваше горе в пещероподобна дупка, достатъчно голяма да побере двайсетина човека. До нея имаше второ, по-малко отделение. При предния отвор на пещерата, точно над мястото, където бяхме спрели долу до скалата, беше изправено високо разпятие, а странично висеше малката камбанка, чийто глас бяхме чули.

Старият инка отиде в съседното помещение, за да се погрижи там за нашата постеля. Другият каза:

— Сеньор, ще трябва за днес да ни извините. Аз имам да се покая и помоля, а днес е най-великият, най-сериозният ден на годината. Но утре съм изцяло на ваше разположение. Там вътре са спалните ви, където също ще се нахраните.

— Благодаря, достопочтени — отговорих. — Днес е Viernes santo (Великия петък), в който Христос е умрял, така че ние няма да ядем и пием.

Той кимна одобрително с бялата си глава, а аз продължих:

— Мога ли, за да не ви смущавам по-късно, да ви съобщя нещо важно?

— Разбира се, сеньор Растреадор.

— Ще дойдат трима комерсиантес, които аз подслушах. Те, изглежда, са хвърлили око на стария гамбусино, за когото мислят, че има много злато.

Една тъжна усмивка премина по неговото старческо лице, когато отговори:

— Злато и все злато! Това е Дяволът, чиято жертва стават толкова много хиляди души. Но при нас те нищо няма да намерят.

— Въпреки това ви моля да вземете мерки. Те заплашват неговия, а навярно и вашия живот.

— Моят живот е в Божията ръка като някоя огряна от слънцето прашинка, която за миг идва и изчезва. Успокойте се! Без наша воля никой чужд човек не може да дойде толкова близо до нас, че да ни навреди! Уморен ли сте, сеньор?

— Да — казах повече от желание да се съобразя с него.

— Тогава по-лесно ще ми простите, че ви моля да отидете да почивате. Законите на тази скална килия са строги.

Той посочи тръстиковата рогозка, която делеше второто отделение от първото. Там имаше четири постели, приготвени от суха трева, и една непретенциозна лампа от тиква, нищо повече. Гамбусиното, който беше запалил мълчаливо лампата, ни пожела «buenas noches» (лека нощ) и си тръгна. Останали сами, ние си легнахме.

Кои бяха тези двама странни мъже? Гласът, очите и характерно хлътналата основа на носа на белия ми се струваха познати. У кого ли бях виждал вече подобни черти?

Бяхме угасили лампата. Тобасите спяха. Аз лежах, без да мога да заспя, на постелята, мислех и премислях. Гамбусиното беше легнал, както на сутринта разбрах, долу при нашите коне. Старият бе останал сам горе. Аз чувах приглушения му глас. Той се молеше без прекъсване. Често прозвучаваше дълбока въздишка. Някаква вина ли му тежеше? Някой грешник като Пердидо ли беше? Аз го чух да изрича седемте слова Христови на кръста. Последното промени в: «Кога ще се свърши, кога ще се свърши?»15

Денят на смъртта на Господ беше и за него един тежък ден. Можеше ли да знае, че този, за когото страдаше, днес бе имал един също така тежък Viernes santo!…

Събудих се едва при шума, който моите добри тобаси причиняваха. Станах и отметнах малко рогозката. Двамата старци седяха пред пещерата, ярко огрени от утринното слънце. Излязох при тях и те ме поздравиха радушно. Получихме вода за миене и пиене, а после тиганици, изпечени от брашното на собственоръчно счукани бобени зърна. На моя въпрос как да го наричам, старият отвърна:

— Падре Десградиадо16 сеньор! А сега ми разкажете за тримата комерсиантес, които се канят да ни нападнат!