Великден

Направих го, доколкото нещата касаеха гамбусиното. Какво иначе още бях подслушал, пропуснах, защото не му беше тук мястото. Когато свърших, той рече със същата усмивка като вчера:

— Нека тези хора възнамеряват каквото си искат, те са безопасни за нас. Аз през цялата тази нощ мислих за вас, сеньор. Вие сте европеец, немец и навярно сте се скитали надалеч. Вероятно ще можете да ми отговорите на един въпрос, който отдавна тежко лежи на сърцето ми. Известно ли ви е името Монако?

— Да. Аз дори съм бил веднъж там.

— За да играете?

— Не, исках само да проуча тази преизподня с нейните низвергнати ангели и стократни дяволи.

Той дълго гледа надолу пред себе си — сигурно му беше трудно да говори, после каза:

— Аз по-рано често четях и слушах за това място. Там много хора се самоубивали. Мислите ли, че тези смъртни случаи се регистрират?

— Хм-м, вероятно, но може би не всичките.

— А дали човек би могъл да разбере нещо за конкретен случай?

— Това не е невъзможно. Но трябва да се знае името и съответните данни.

— И към кого би трябвало да се обърне човек? Едно писмо едва ли би било достатъчно?

— Надали. С тази работа би трябвало да бъде натоварен някой благонадежден мъж. Ако аз, да речем, трябва да получа една такава информация за вас, бих могъл да се прибера в Германия през Италия и така много лесно ще мога да се отбия пак в Монако.

— Вие, сеньор… наистина ли, наистина ли? — попита бързо. — Бихте отишли в Монако, за да направите издирване?

— Да, на драго сърце!

Той закрачи в най-голяма възбуда нагоре-надолу в пещерата. Този изпосталял от дълбока скръб, пост и самоизтезание мъж ми се бе струвал много по-грохнал и болнав. Той спря пред мен, като че бе взел някакво бързо, твърдо решение.

— Кой съм аз, вие виждате: един самотен, сломен старец! Кой бях, ще узнаете: банкерът Риберто от Буенос Айрес. Моят единствен син обра касата ми и замина през океана за Франция и Италия. В Монако той проиграл всичко, всичко, това е съвсем сигурно, а после трябва да се е самоубил. Майка му почина от мъка, а баща му стана каещ се грешник, та да поеме върху себе си част от вината за самоубийството и убийството на майката…

Той прекъсна и се извърна, за да овладее вълнението си. Моето предчувствие не беше ме измамило. Та ето откъде, значи, приликата, основата на носа, очите, гласът! Трябваше да утеша стария, който се бе нарекъл Падре Десграсиадо, но много предпазливо. Той не биваше да узнае всичко изведнъж. Синът и сега си беше злодей. Но той търсеше баща си и ако го намереше, това можеше да стане причина за коренна промяна, за започване на нов живот.

— Ще запомните ли това, сеньор? — попита старият. — Аз ще ви съобщя също и времето. Трябва да знам дали той тогава действително се е самоубил.

— Аз не се нуждая нито от времето, нито от нещо друго — заявих. — Името е достатъчно. Не е необходимо също и да ходя до Монако.

— Не? Не? — попита той, като ме погледна с проблясъка на някакво предусещане.

— Не. Аз случайно чух да се говори за този случай, а после…

— После? По-нататък, по-нататък!

— Най-напред чух, че не се е самоубил!

— Не, не, не! — прозвуча задъхано.

— Навярно са му останали достатъчно пари, защото е успял да се измъкне от пъкъла. После е проявил разумността да се върне в Америка.

— Вър… вър… вър… не! — изговори със запъване бащата. — Боже мой! Знаете ли го съвсем точно, сеньор?

— Да. Аз дори разговарях с него и… за жалост не мога веднага да се сетя. Трябва да ми дадете време. Нека засега ви е достатъчно, че той е жив. Вероятно ви е търсил и е искал да ви помоли за прошка, но не ви е намерил. Но едва ли бих повярвал, че ще му простите това тежко престъпление!

— Да не простя? Боже Господи, Боже Господи! Какво знаете за бащиното сърце, сеньор! Аз бих желал… — Той се прекъсна. Долу от скалата се донесе остро изсвирване. Гамбусиното пристъпи непосредствено до ръба на пещерата и попита кой е долу.

— Трима комерсиантес — гласеше отговорът, — които искат да предадат подаръци на гамбусиното.

— Това са нехранимайковците — рече старият инка. — Ще ги отпратя!

— Почакайте още! — отговорих аз. — Искам първо да ги видя.

Подадох глава над ръба на пещерата и погледнах надолу. Да, това бяха тримата комерсиантес, но с четвърти, свободен кон. Беше животното на Пердидо, познах го и се изплаших.

Убили ли го бяха? Тогава бащата губеше за втори път сина си. Не трябваше да се чака, а да се действа колкото може по-бързо.

— Накарайте ги да слязат от конете и да дойдат в двора — казах. — Конете обаче нека останат отвън.

— Но… — поиска да отвърне гамбусиното.

— Тихо, сеньор! Касае се за един скъпоценен човешки живот, скъпоценен за вас, сеньорес, Падре Десграсиадо нека остане тук, гамбусиното да ги пусне да влязат. Останалото ще извърша аз с тримата тобаси.