Великден

На утрото комерсиантес изнесоха масата от общия салон на открито и насядаха край нея да пушат, пият и играят. Пердидо се притаяваше от едно място на друго, за да ни наблюдава, както много добре забелязах. Ние обаче скоро потеглихме. За съжаление, бяхме принуди да спрем недалеч от селото, понеже моят кон започна да накуцва. Прегледах крака и открих в средната част на копитото едно гнойно образувание, което отстраних с ножа. Вярно, можехме да се надяваме, че след два дни вероятно ще можем да продължим ездата, ала случаят беше крайно неприятен.

Но какво да правим през това време? Селото не ни предлагаше нищо особено и тъй като и тук, както и там, щяхме да спим на открито, счетох за най-лесно веднага да се установим тук. Какво бяха наумили комерсиантес не знаех, а и да го знаех, не можех да попреча. Мен ме заплашваше опасност от страна на Пердидо. Е, с него все щях да се оправя!

Избрах за бивак едно място, където имаше малко поточе и достатъчно паша. Разположихме се в заслона на няколко скали. Скрити зад тях, можехме да виждаме лежащия между нас и селото участък. Зададе се един ездач. Когато приближи достатъчно, разпознахме Пердидо. Той не ни видя, преди да завие край скалите. Лицето му показа, че му е крайно неприятно, дето е забелязан от нас. Продължи да язди в права посока, докато изчезна след известно време зад хоризонта. Бях убеден, че ще се върне в селото, за да се промъкне през нощта до нас. По тази причина потърсихме, когато започна да се стъмнява, една малка горичка от дървета калисая, която беше отдалечена на половин час и ни предлагаше сигурност.

На следващото утро се върнахме при скалите и имахме удоволствието отново да видим как идва Пердидо. През нощта той не беше ни намерил тук и сега сигурно здравата се е учудил, че ние все пак си лагерувахме на същото място. Мина с коня си край нас както вчера, без привидно да ни обърне внимание. Вечерта ние отново отидохме в калисайската горичка. Денем се хранехме от месото на пампаските зайци, каквито тук имаше в изобилие.

Четвъртък сутринта можехме най-сетне да потеглим, защото кракът на коня беше добре заздравял. Намирахме се още на боливийска територия. Там има области, в които човек може само за два дни да достигне от горещата зона до зоната на вечния сняг. Нашият случай не беше такъв, но промените на въздуха и топлината, на картината на цялата природа си бяха значителни. Изкачвахме се от мястото на долинните стъпала към пуната14.

Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-хладно ставаше, а разредеността на въздуха се отразяваше особено на конете ни. Нямаше вече полегати хълмове, заоблени била. Стръмни скалисти ридове струпваха грамадите си край нас, между които водеха клисури, често предлагащи място само за двама ездачи. После отново имаше гигантски купища отломъци, които създаваха впечатление, сякаш няколко планини са били запратени една срещу друга и са се разпукали на неизброими късове. Тук беше много трудно да се напредва.

Трябваше да се изкачим високо горе до една продълговата долина. Ако я следвахме, можехме да се спуснем после от другата страна по Великден до Пампа де лас Салинас.

В тази територия изцяло липсват дървета, могат да се видят само треви като варета, валериана и хентиана и много рядко храсти. Но затова пък често се срещат диви ангорски кози.

Беше Разпети петък вечерта, когато, уморени почти колкото конете, се оглеждахме за някое място, което да ни подсигури завет през нощта срещу пронизващия студен вятър. Яздехме покрай един почти отвесно спускащ се скат, когато внезапно спрях коня си, защото над нас прозвуча звънът на камбанка, а после чух един благозвучен глас да изрича ясно и бавно странните молитвени слова:

«Muchaycus cayki Maria Diospa gracianhuan huntascam canki. Apinchik Diosmi camhuan huarmi cunamanta collananmi canki. Uicsaikimante pacarimuk Yesu huahuaykiri collananrakmi. Oh Santa Maria virgen Diosma maman, nocaycu huchasapa cunapak muchapuchuaycu cunan huanuy hiycu pachapipas. Amen.»

Човек може да ей представи колко се удивих. Това беше езикът на инките, древноперуанските синове на слънцето, дворцовият език на една велика и невероятна култура, чиито колони отдавна лежат в развалини! И какво означаваха думите? Това беше «Аве Мария», съвсем точно и буквално! Богомолецът трябва да бе християнин, но потомък на децата на слънцето. Когато отзвуча третото «амен», аз повиках. Мина известно време, докато в отговор отекна:

— Кой е там долу?

— Един добър християнин, чужденец от Европа, който би желал да благодари за вечерния камбанен звън.

— Сам?

— С мен има трима индианци тоба, на коне сме.

— Останете там долу и чакайте!