Читаем Великден полностью

Сега вече не можеше да има никакво съмнение, това беше Пердидо! Каква случайност! Как се беше озовал той тук? Засега ми се струваше безсмислено да подслушвам по-дълго угризенията на неговата съвест. От думите му можеше да се заключи, че се е отказал от истинското си име заради кражбата. Воля на Провидението било да получи по някаква инстанция паспорт на името Пердидо и това обстоятелство започваше да го измъчва и съсипва. Аз си легнах и се увих заради нощната хладина в пончото си, ала Минаха часове, преди отново да заспя. Ето защо не се събудих навреме, а ме разбуди тобът Мануел. Разказах на тримата спътници, че Пердидо се намира в посадата. Тогава Матео попита настойчиво:

— Ще продължим ли ездата?

— Естествено! — усмихнах се аз.

— Но кога? Нека най-добре потеглим веднага, за да не ни види този човек.

— Най-напред ще вземем участие в богослужението, а после ще останем да почиваме тук до утре. Страхуваш ли се от Пердидо?

— Не. Но той те мрази и се закле да ти отмъсти. Навярно няма да посмее да те нападне открито, но ще стреля по теб от засада.

— Ами! Аз ще бъда нащрек! Бъди спокоен!

Доблестният тоба трябваше да се задоволи с това. Ние влязохме в общия салон да пием мате. Още не бяхме свършили и дойде Пердидо. Личеше му, че е будувал половината нощ. Като ни съгледа, той стрелна ръка към ножа и избълва едно проклятие, ала се размисли и пак излезе.

Вън прозвучаха изстрели, беше салютна стрелба за започване на празника. Колибите на селото бяха празни, тъй като жителите се намираха на открито. Неколцина тръгнаха да посрещнат странстващия Патер от Кочабамба, който искаше да дойде, за да проведе литургията. Той пристигна като някой пророк от Стария завет — сериозен мъж с власеница и дълбоко хлътнали, отчуждени от света очи. В средата на открития площад беше измайсторен малък върбов олтар. Всеки имаше в ръката си светена върбова клонка. Богослужението беше просто, както си го бях представял за малката енория на тази усамотена местност, ала за мен този празник Domingo de ramos, Връбница, ще остане винаги в паметта ми по-ярко от някои други, при които празничната радост се е задушавала под неспокойствието и работата по тържеството.

Аз на драго сърце щях да побеседвам с патера, ала той трябваше бързо да замине за едно друго село, отдалечено на няколко часа път. Успях само да му стисна ръката и да му благодаря.

Бяхме поръчали обяд и получихме от съдържателя обещанието, че той щял да бъде истинско пиршество. Когато влязохме в общия салон, Пердидо седеше при масата и погледна подигравателно ухилен към мен. Понеже, когато преди ние бяхме седели на това място, не беше приближил, си мислеше, че след като сега той седи тук, ще се върнем. Аз обаче седнах, сякаш той изобщо не съществуваше. Това го ядоса и той подхвърли присмехулния въпрос:

— Е, сеньор, виждам, че отпразнувахте Доминго де рамос с тези духовно надарени селски люде. Аз оставам с усещането, че вие сте магарето, на което празникът Връбница влезе тук победно. Защото навремето имало магаре, нали?

Аз знаех как съвестта го бе измъчвала нощес и поради това отвърнах с пълно спокойствие:

— Не можете да ме оскърбите, сеньор Риберто. Вие сте един…

— Не се казвам Риберто! — пресече гневно той думите ми.

— И все пак напразно търсите своя баща, стария банкер Риберто!

Той се изплаши.

— Кой… кой… кой ви… — пропелтечи.

— Това е без значение, с една дума, знам го. Вие сте онзи блуден син, тласнал майка си в смъртта и баща си в немотията. Любовта на майката е безгранична, а дори и най-строгият баща може да бъде милосърден. Двамата вероятно биха ви простили, ала вие не можете да ги помолите за прошка. Обърнете се към Спасителя на света, който единствен е в състояние да ви спаси! Днес е Доминго де рамос, Неделята на върбовите клонки, които са символ на мира, на сдобрението. Помирете се с Небесния съдник и после съвестта няма да ви гони нощем от постелята, за да ридаете за прошка и избавление! Не чакайте докато езикът ви залепне за небцето и вече не можете да молите за милост!

Устата му се отвори, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, а лицето му се обагри от нахлулата кръв в синьо-червено. Той се надигна от стола си, пронизвайки ме с поглед, подпря се тежко с две ръце на плота на масата и понечи да заговори, но не успя. После избълва:

— Perro maldito! (Куче проклето!) За това ще ми платиш с живота си!

Спусна две ръце към колана, но аз стоях изправен пред него, улових го за мишниците, притиснах ги здраво към страните му, от което той изстена, и му казах:

— Ако някой има нещо да плаща, то това сте вие, Риберто. Ако исках…

Не можах да продължа по-нататък, бях прекъснат. При сцената, която се разиграваше в стаята, не бяхме обърнали внимание, че вън бяха пристигнали и слезли няколко ездачи. Сега те влязоха. Като видяха, че съм сграбил Риберто, се развикаха ухилено:

— Ha, una rina, una pendencia! (Аха, сбиване, тупаница!)

Те се сбутаха насам да гледат. Аз стоях с гръб към вратата и сега обърнах глава. Тогава един от тях се провикна:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза