Великден

Телата им бяха полуголи, почернели от слънцето с дръзки черти и необикновено силни крайници. Мъжете работеха за един богат предприемач, живеещ горе в Ексалтасион. Бяха струпали значителни запаси и двама от тях още днес се канеха да потеглят към Ексалтасион, за да съобщят това на своя работодател. Пердидо ги попита дали ще пожелаят да го вземат с тях. Те изявиха готовност да го сторят срещу съответно възнаграждение и когато той чу това, изговори първите думи след дългото мълчание към мен:

— Gracias a Dios (Слава Богу), че вече няма да се налага да ви виждам! Надявам се пътищата ни никога да не се пресекат!

— Gracias a Dios! — отговорих усмихнато. — Вие не вярвате в Бога, а все пак го възхвалявате? Вървете си с мир! Аз ви желая всичко добро. Но може би ще помислите върху това, което ви казах!

Той пренесе вещите си в другата лодка и се върна после на работната площадка, където каскарилеросите сега налягаха и насядаха на сянка да отдъхнат, защото вече наближаваше обяд. На мен много ми се искаше да опозная занаята на тези хора и затова попитах дали ще ми позволят да остана няколко дни при тях, на което те с драго сърце се съгласиха.

Един член от компанията беше тръгнал да търси дървета calisaya, от които се получава най-добрата хининова вода. Мъжът се върна. Той видя най-напред мен и тримата индианци и ни подаде ръка. После погледът му падна върху Пердидо. Направи движение на изненада и възкликна удивено:

— Сеньор Риберто! Вие тук, тук, в кинчоанската гора? Нима е възможно?

Пердидо трепна и се понадигна. В продължение на миг изглеждаше също така потресен, както когато му бях говорил за нечистата съвест. После обаче си върна самообладанието и попита спокойно:

— С кого говорите? Вие май ме бъркате с някой друг!

— А, не, не, сеньор Риберто! Нима вече не ме познавате? Та ние се виждахме всеки ден, когато бях ваш съсед. Аз съм Густаво Гора!

— По дяволите! — кресна му тогава Пердидо гневно. — Аз нито се казвам Роберто, нито познавам човек, наричащ се Густаво Гора. Не ми досаждайте!

Той се извърна. Но тогава Гора го улови за ръката и отвърна:

— Вие май не знаете как се говори с порядъчни хора, сеньор! Дори да не бях прав, щях да съм се заблудил поради една наистина голяма и съвсем рядка прилика, което вие трябваше учтиво да опровергаете. А на всичкото отгоре аз ни най-малко не се лъжа. Вие сте младият Риберто, който…

— Стой! — ревна Пердидо. — Нито дума повече, иначе…

— Какво иначе? — попита Гора смело. — Позволявате си да ме заплашвате?

— Да, позволявам си! — кресна Пердидо. — Няма да търпя да ме вземат за друг, който…

Спря по средата, защото се усети, че почти се е издал. Гора довърши прекъснатото изречение с една особена усмивка:

— … който офейка с цялото състояние на своя баща. Нали това искахте да кажете, а?

Пердидо се изтръгна с яростен крясък от него и измъкна револвер. Само че не се стигна до стрелба, защото аз светкавично сграбчих изотзад ръката, която държеше оръжието, и рекох:

— Тук няма да се стреля, сеньор Пердидо или сеньор Риберто! Сеньор Гора е прав. Вие бяхте груб.

Той се извърна към мен и ревна:

— Пусни ми ръката, иначе е свършено с теб!

Тъй като аз въпреки това го държах здраво, той измъкна с лявата ръка втория револвер. Петлето щракна, но тогава вече Пердидо се срина на земята. Бях го ударил с юмрук по слепоочието.

— Valgame Dios!4 — извика някой. — Какъв удар! Мъжът е мъртъв!

— Не — отговорих, — само е зашеметен и след няколко минути ще дойде отново на себе си. Вземете му оръжията, сеньорес, за да не направи някоя беля!

Това стана и двамата каскарилероси, които му бяха обещали да го вземат със себе си, отнесоха за сигурност пушката, револверите и ножа му в лодката.

— Аз въпреки всичко имам право, сеньорес — обясни Густаво Гора. — Той се казва Риберто и е този, когото имам предвид, един мой по-раншен съсед.

— Откъде? — попитах аз.

— От Буенос Айрес. Моят баща беше беден, а неговият — богат; беше банкер и много почтен, благочестив мъж. Толкова по-лош беше неговият син, един никаквец, който причиняваше на баща си само мъка и ядове. Един ден старият Риберто трябваше да замине за Рио де Жанейро и по време на отсъствието му синът опразнил касата. Когато банкерът се прибра, този така наречен сеньор Пердидо беше духнал с парите, а скоро се установи, че се бил запасил и с ордери, вексели ли, чекове ли, както им казват там на тези бумаги, за да изтегли и от други селища добри парици. Тези суми неговият баща по-късно трябваше да погаси и затова банкрутира. Майката почина от скръб, старият Риберто изчезна и повече не се видя, за младия също не бях чувал нищо до днес.

— И вие сте твърдо убеден, че това действително е той?

— Твърдо, бих могъл да се закълна.

— В такъв случай съм радостен, че се отървах от този човек. Най-добре ще бъде да го отнесете в лодката, та да не сме му пред очите!

Двама каскарилероси се заеха да го пренесат. Когато го хванаха, той дойде на себе си, скочи и понечи да посегне към оръжията. Установи липсата им и си ги поиска със заплашителен тон. Но тогава Густаво Гора му даде да разбере: