Великден

Общият салон се състоеше от хладно помещение с трамбован под, една маса и няколко стола. Отворите за прозорци бяха облепени с намаслена хартия. На моята молба за някакво ядене и питие съдържателят заяви, че при него можело да се получи всичко, което е по човешките възможности, но при по-нататъшното питане се оказа, че тези човешки възможности се простират само до чаша мате1 и някакво много жилаво асадо2.

Естествено, трябваше да се примирим с обстоятелствата.

Един пеон бе отвел конете ни в корала. Аз излязох да ги нагледам. За тях се бяха погрижили по-добре отколкото за нас. Имаха вода, трева и царевица в изобилие. После направих с моите тобаси една разходка из селото. Жителите се стягаха за утрешния празник Връбница. Дори най-малката колиба беше украсена с върбови клонки, каквито тук действително се намираха евтино. Сетне се върнахме в посадата и узнахме, че нашата сала още не е съвсем готова. Накрая, след дълго чакане, пеонът дойде, за да ни я покаже. Трябваше да влезем през втората врата на къщата и се намерихме в малък, съвършено празен коридор, от който ни лъхна ужасяваща миризма. Кой знае какво бе лежало тук и е било разчистено заради нас! Беше безсмислено да питам, затова казах на пеона, че предпочитаме все пак да спим на открито зад къщата. Той направи едно много достолепно движение с тялото, отметна глава и рече:

— Сеньорес могат да постъпят както си искат, но тази сала е ангажирана за тях и трябва да бъде платена.

Междувременно се бе стъмнило. Ние бяхме яли и понеже бяхме уморени от днешната дълга езда, помъкнахме седлата и постелките си зад къщата, увихме се в пончосите11 и заспахме, без да се смущаваме от врявата на празнично настроените селски жители.

Смеховете, крясъците, виковете и песните не ме безпокояха. При такава олелия един прериен ловец може съвсем добре да си спи. Но малките характерни шумове, на които друг изобщо не би обърнал внимание, могат да го пробудят и от най-дълбокия сън. Така стана и тук. Аз се събудих внезапно през нощта; бях чул нещо, без да знам какво. Ослушах се. Цялото село тънеше в дълбока тишина. Хората от Фрутобамба бяха отишли да спят. Бяхме във времето на пълната луна, която стоеше високо в небето и ярко осветяваше околността. Но аз не можех да видя нищо, което да е могло да ме смути.

Вече се канех да отпусна отново глава, когато до ухото ми дойде странен звук. Беше като болезнен вик от дълбока яма. След малко го чух отново, и то по-продължителен отпреди. Идваше отгоре, не отдолу. Ние лежахме до задната стена на къщата, в която точно над мен се намираше един прозорец, разбира се, прозорец според тамошните понятия. В действителност това бе една толкова малка дупка в дувара, че човек дори главата си не можеше да провре през нея. Припомних си, че нашата «сала» имаше един такъв прозорец, и като премислих обстановката, стигнах до извода, че лежим точно под него. Дали не беше се сдобила с друг собственик? Отново се разнесоха жалните звуци. Аз станах и пристъпих до отвора, но така, че да не мога да бъда забелязан отвътре. Там някой ходеше напред-назад, но свещ не гореше. И сега долових ясни думи. Няколко човека ли се намираха в салата? Или мъжът разговаряше със самия себе си?

— О, майко, майко! — въздъхна. — Мъртва… мъртва… мъртва! Que angustia, ay, que martirio! (Какъв страх, какво мъчение!) А татко, татко! Жив ли е още? И него ли съм убил? Защо не го намирам? Ah, que desgracia, ay, que pena! (О, какво нещастие, о, каква болка!)

Мраз ме полази по гърба. Мъжът там вътре беше терзан от съвестта си. Или пък беше някой умопобъркан, който си създаваше мъченията във въображението?

Заслушах се и чух по-нататък:

— О cielos, cielos, cielos! (О, небеса, небеса, небеса!) Престъпление, престъпление! За… за… за… избавление да крещя… езикът… езикът… залепне за небцето! О, desdichado de mil! (О, аз, нещастникът!)

Що за думи бяха това? Та нали така бях казал аз на Пердидо! Нима беше той? Неговият гняв към вярата само една ужасна маска ли беше, под която мъченията на разкаянието разравяха душата му?

— Смъртта на кръста, смъртта на кръста! — прозвуча отново. — За кого, за кого? За мен? Безумие… безумие! Възкресение? Христос е възкръснал? Ха-ха-ха-ха!

Смехът прозвуча толкова безумно и същевременно толкова безутешно, че отново ме побиха тръпки. Бавните стъпки с подрънкващи шпори отекваха отново и отново, а между това мъжът въздишаше и стенеше сърцераздирателно. После той внезапно изпищя, сякаш, някакви железни пръсти се бяха вкопчили в сърцето му:

— Пердидо! Ел Пердидо! (Блудния!) Така се казвам, така е вписано в паспорта ми! Кой ли ще ме нарече Халядо, Халядо (Отново намерен)? Aleman maldito! (Проклет немец!) Твоето жило е това, твоето жило, да, твоето!