Великден

— Бъдете който си щете, Пердидо или Роберто, това ни е все едно, но тук вече си изиграхте ролята. Оръжията ви са в лодката, а и вас самият ще отведем там. Компанеросите, с които искате да заминете, могат веднага да се заловят за веслата. Така ще се отървем от вас!

Пердидо поиска да протестира, ала беше сграбен и помъкнат от четирима здрави каскарилероси. Като осъзна, че всяка съпротива е безполезна, той се обърна още веднъж и ме заплаши със свит юмрук. Мъжете не се върнаха, преди лодката да е достигнала средата на реката. От тях узнах, че последните му думи били: «Кажете на проклетия алеман5, че ако отново се мерне пред очите ми, ще си разчистя сметките с него!»

Преди няколко години бях ходил с един отряд тобаски воини високо горе до Памиа де Салинас, където преживяхме много неща.6

Сега исках да се изкача до тази пампа, за да видя отново местата на тогавашните събития, и моите трима тобаси изявиха готовност да ме придружат. В Кочабамба се снабдихме с добри коне — там те бяха много евтини — и с всичко необходимо за ездата, а после поехме нагоре в Кордилерите.

Застане ли човек на най-долната тераса на Андите и отправи назад поглед, той ще се плъзне свободно надолу по вълните на хълмистия ландшафт до низината, която като безгранична повърхнина се шири до далечния небосклон. Равнината е залята от огнените лъчи на тропическото слънце и протяга хиляди невидими ръце, за да смъкне странника отново при себе си.

Но тук, горе, гърдите дишат здравословен, животворен въздух, освободен от лъха на треската от низината. Тъмни горски масиви се редуват с открити зелени пампаси, които отморяват окото и повече напомнят на европееца за родния край от крайречните гъсталаци на низината или пък високо разположените върху планинските плещи пусти територии на пуната.

Хората, живеещи в подножието на Кордилерите, надалеч от съобщителните транспортни артерии, си строят малки едноетажни, покрити с палмови листа, къщи, които са правилно разположени край голяма, открита площ.

Всяка от тези къщички си има градина, зад която се намират нивята, подсигуряващи препитанието на монтанерото7.

Понякога се срещат оградени ливади с пасящи потях стада, чийто собственик се ползва с реномето на богат човек.

Монтанерото е простоват мъж, ала същевременно много учтив и горд — като всеки испанец. Той живее като фрайграф8 и се счита за по-добър и щастлив от жителя на лежащата ниско под него равнина. Аферите, при които там долу често се заплаща с човешка кръв, с нищо не го засягат, но му е приятно, когато понякога някой се изкачи при него и му разправи какво става из низината и как се бият и сдобряват там хората.

Обикновено някой комерсианте, търговец, отнася на жителите на височините произведенията на индустрията, които са необходими там горе, но не могат да бъдат изработени. Така че по отношение уважението, на което се радва един комерсианте, той в никой случай не бива да бъде сравняван с нашите амбулантни търговци. О, не! Той е кабалеро във всяко отношение и като такъв е уважаван и почитан от всекиго. А дето иска да спечели пари, ни най-малко не вреди на престижа му, и ако се случи да пробута на някоя хубавичка монтанера лошокачествен накит като добро злато, то при следващото му посещение работата минава на шега и приятелството си остава.

Тази чудесна сговорчивост се губи единствено когато няколко комерсиантес се срещнат при някое селище, където са наумили да завъртят търговия. Тогава се проявява лютата завист и гордите кабалерос се преобразяват в обикновени бойни петли, нахвърлящи се яростно един към друг.

Фрутобабма беше едно такова селце, което достигнахме в навечерието на Връбница. То се състоеше от може би дванайсет или четиринайсет къщи, които, както бе описано по-горе, образуваха един четириъгълник около площада. Градините пъстрееха в разкошни цветя, а зад тях се простираха красиви портокалови горички, граничещи от своя страна с житните нивя. Един орляк дечурлига се втурна с ликуващи викове към нас; радваха се, че пристигат външни хора. Ние ги запитахме за кръчмата, и чухме, че тя тук носеше много по-достойното име «посада»9.

Съдържателят се наричаше дон Херонимо да Магуйо. Неговата къща беше най-голямата в селото. Вярно, също едноетажна, но много издължена, поради което и притежаваше две врати. Дон Херонимо ни посрещна с горда любезност и осъзнато достойнство, както един крал посреща своите гости. Когато го попитахме дали бихме могли да пренощуваме при него, той ни предостави на разположение целия си дом, цялото свое състояние. Аз поясних, че ще се задоволя с една стая за четиримата и един корал10 и царевичен зоб за конете.

— Влезте в общия салон, сеньорес — каза той, — и потърпете две минути, докато приготвят вашата сала!

Значи щяхме да получим «сала», зала! Ако вече не познавах тукашните порядки, щеше сигурно да ме хване страх за плащането.