Великден

За да пресека всяко възражение, избутах гамбусиното напред и навън върху скалната пътека. Той слезе, ние го последвахме и спряхме зад ъгъла. Бях взел със себе си карабината «Хенри». След късо време гамбусиното се зададе с крмерсиантесите, катерейки се през отломъците. Веднага щом се намериха в двора, аз изскочих напред, заех изхода, така че не можеха да се върнат, и насочих карабината към тях.

— Valgame Dios, el Rastreador! (Боже, опази ни, Растреадора!) — извика един от тях.

— Да, аз съм — отговорих. — Ръцете високо, иначе стрелям!

Те не посмяха да се бавят и послушно задържаха ръце високо над главите. Тобасите трябваше сега да им изземат оръжията и да опразнят всички джобове. Безделниците поискаха да се оплачат от това отношение, но аз им заявих:

— Кротко! Аз ви подслушах в неделя вечерта, когато говорехте в корала за плановете си. Знам всичко, също и какво гласите тук. Къде е сеньор Пердидо? Това е неговият кон.

— Той яздеше с нас, но слезе и ни помоли да вземем коня му, щял да дойде по-късно.

— Я измислете нещо по-убедително! Нямам никакво желание да си губя ценното време с вас! Едно открито признание би могло да ме настрои по-меко. Пригответе се за езда, сеньор гамбусино! Трябва да ме придружите!

Поканих него, защото той по-добре познаваше околността от моите тобаси. Комерсиантес бяха вързани и хвърлени на земята, конете им — прибрани вътре. Когато Падре Десграсиадо чу, че двамата се каним да потеглим, поиска да знае защо, но аз му обясних кратко, че се касае за спасението на един ограбен.

— Тогава побързайте — настоя той сега. — Може би ще го намерите още жив. За жалост бяхме смутени точно когато говорехме за моя син. Вашата новина беше за мен след вчерашния скръбен ден една истинска радостна вест.

— Ако пожелае Бог, и тук ще настане Великден.

Изведохме конете и започнахме да яздим обратно по дирята на комерсиантес. По скалистия терен тя лесно можеше да бъде изгубена, но ние успявахме да се придържаме по нея.

Няма да отивам толкова далеч, че да описвам подробностите от нашето търсене. Пердидо беше последвал мен, а комерсиантес — него. Видях по следите къде го бяха настигнали, после една следа тръгна към някаква скална стена, от която по-рано се е сривал малък водопад, отклонен после по някаква случайност. Водопадът беше издълбал дълбока, подобна на кладенец, дупка и в тази дупка бе тикнат Пердидо — до над колене в леденостудената вода, ограбен, с вързани ръце и крака. Бяха го спуснали с помощта на ласо и затулили отвора с камъни. Костваше ми немалко усилия да го измъкна. Изплаших се, когато го видях после. Не беше ранен, но смъртният страх и продължилото часове принудително стоене в ледено студената вода не бяха останали без последствие. Той бълнуваше и всяка трета дума беше Виернес санто (Разпети петък).

Както по-късно узнах, през двата дни, когато сме лагерували в близост до селото, той въпреки забраната на своите конкуренти развъртял търговията. Тримата комерсиантес се нахвърлили върху него, набили го и го прогонили. Пердидо обаче се върнал още веднъж и за отмъщение изхвърлил част от стоката на своите врагове в реката. По тая причина и нечуваната жестокост на комерсиантес.

Нападението станало вчера вечерта и оттогава Пердидо бе стоял във водната яма, без да вкочаняса! Но прекараната в постоянен смъртен страх нощ на Разпети петък го беше накарала да «омекне».

Сега беше наистина трудно да го откараме. Аз го взех пред себе си на коня, но трябваше да употребя цялата си сила, за да го държа здраво. Той все още мислеше, че е във водата, и крещеше и ридаеше, та чак да те хване жал. Искаше да се махне и често се налагаше гамбусиното да ми идва на помощ, иначе болният щеше да се изскубне от ръцете ми.

Най-сетне, най-сетне пристигнахме. Гамбусиното трябваше да отиде горе при Падре Десграсиадо, за да го подготви. Тобасите ми помогнаха да отнеса спасения в скалния двор, където го положихме на земята. Чувствата на тримата комерсиантес можеха ясно да се прочетат по лицата им: страхът ги беше вкопчил и те трепереха за живота си.

Тогава отгоре прозвуча пронизителен крясък.

— Моят син, моят син!

Бащата се спусна бързешком по скалния път, притисна Пердидо до сърцето си, целуна го, взе го, после на ръце и се заизкачва с него нагоре към пещерата. Аз не го последвах. Беше по-добре сега баща и син да останат сами. После гамбусиното слезе и ме осведоми със сълзи на очите с каква любов и блаженство се отдавал бащата на изгубения и отново намерен син, който му беше причинил толкова горест.

Трескавият беше увит в мокри одеяла и го изби целебна пот. Близостта на бащата оказа благотворно влияние върху състоянието на сина. Той полека-лека се успокои и изпадна в дълбок здрав сън.

На тримата пленници не беше отделено внимание. Те лежаха на земята с много здраво стегнати ремъци и не получиха нито храна, нито вода.

Привечер бащата помоли да се кача при него. Той ми стисна навярно сто пъти ръката и говореше тихо, за да не събуди сина. Трябваше да му разкажа как съм се запознал с Пердидо. Аз го направих съобразно истината. Не скрих нищо.