Веровещица

заобиколи няколко моряци, които миеха дъските, прекрачи една щайга с дългите си крака, след което се поклони вдървено пред своя принц. Това беше нишкобратът на Мерик, Кълен

Икрей, който освен това беше и помощник-капитан на „Жана”.

- Връщаш се рано - рече той.

Щом се изправи, Мерик на мига забеляза червените петна по бледите му бузи, както и

леко насечения му дъх - все белези на потенциално задъхване.

- Зле ли ти е? - попита Мерик, като се постара да не повишава глас.

Кълен се направи, че не го е чул - въпреки че въздухът около тях охладня. Сигурен знак, че предпочиташе да сменят темата.

На пръв поглед нишкобратът на Мерик далеч не изглеждаше пригоден за живот в

морето: беше твърде висок, за да му е удобно под палубата, светлата му кожа изгаряше

срамно лесно, а той самият не обичаше боя с меч. Да не говорим, че дебелите му бели

вежди издаваха чувствата му твърде лесно за един уважаващ себе си морски вълк.

Обаче - в името на Ноден - как добре управляваше вятъра!

За разлика от Мерик, стихийната магия на Кълен не беше свързана само с въздушните

течения - той беше завършен въздуховещ, способен да владее дробовете на хората, да

направлява горещините и бурите, а веднъж беше спрял дори развихрил се ураган. Вещери

като Мерик не бяха рядкост -притежаваха различна по сила власт над вятъра; доколкото

му беше известно обаче, Кълен беше единственият човек на света с пълна власт над всички

измерения на въздуха.

При все това в неговите очи магическите способности на Кълен не бяха най-ценното му

качество. Това бяха острият му като бръснач ум и уравновесеността му, неотменна като

прилива в морето.

- Как мина обядът? - попита Кълен.

Той оголи зъби в обичайната си ужасяваща усмивка -усмихването не му се удаваше

особено - и въздухът наоколо се затопли.

- Загуба на време - отвърна Мерик.

Той закрачи по палубата и затрака с токовете на ботушите по дъбовите дъски.

Моряците спряха заниманията си, за да го поздравят с удар с юмрук над сърцето. Мерик

кимаше разсеяно в отговор.

После си спомни за нещо в джоба си. Извади салфетките и ги подаде на Кълен.

Изминаха няколко мига. А после:

- Остатъци?

- Трябваше да бъда убедителен - промърмори Мерик и стъпките му станаха по-

отсечени. - За някаква глупост, която остана неразбрана. Някакви вести от Ловац?

- Да... само че - добави Кълен бързо и вдигна ръце, - не беше нищо, свързано със

здравето на краля. Чух само, че все още е на легло.

Безсилието притисна плещите на Мерик. Не беше чувал нищо за болестта на баща си от

седмици.

- А леля ми Иврен? Върна ли се от посещението при лечителя?

- Аха.

- Добре - кимна Мерик, доволен поне от това. - Прати я в моята каюта. Искам да я

разпитам за Гилдията на златото... - той млъкна и закова крака на място. - Какво има?

Присвиваш очи насреща така само когато нещо не е наред.

- Аха - призна Кълен и се почеса по тила.

Очите му се стрелнаха към огромния барабан на квартердека1. Един нов моряк, чието

име Мерик така и не успя да запомни, чистеше двата чука за барабана. Омагьосания, който

произвеждаше пориви на вятъра като топ. И стандартния - за съобщения и моряшки песни.

- По-добре да го обсъдим насаме - довърши Кълен най-сетне. - Става дума за сестра ти.

Нещо... пристигна за нея.

Мерик потисна една ругатня и изпъна рамене нагоре. Откакто Серафин назова Мерик

като нубревненския пратеник за Срещата за Спогодбата - което означаваше, че временно

щеше да стане и Адмирал на кралската флота, - Вивия беше опитала хиляда начина да

управлява нещата отдалеч.

Той влетя в каютата си, стъпките му отекнаха по варосаните греди на тавана и той се

насочи към закованото легло в десния ъгъл.

Кълен пък тръгна към дългата маса за карти и книги в средата на каютата. Тя също

беше завинтена за пода, а осемсантиметровият ръб пречеше на книжата да се разпилеят

при бурно море.

Слънчевите лъчи навлизаха отвред през прозорците, отразявайки се в колекцията от

мечове на крал Серафин, старателно подредена на задната стена, - така че Мерик да може

спокойно да докосне някой насън и да остави следи от пръсти по него.

В момента корабът може и да му принадлежеше, но той не хранеше илюзии, че това ще

продължи дълго. Във военно време кралицата владееше на сушата, а кралят - в морето.

Така че „Жана“ беше корабът на баща му, кръстен на покойната кралица. Серафин щеше да

си го върне, щом оздравееше.

Ако оздравееше... което беше наложително. В противен случай Вивия беше следваща по

родословието за трона... което Мерик все още не искаше да си представя. Или пък да се

занимава с него. Вивия не беше човек, който би се задоволил да владее само сушата или

само морето. Тя жадуваше за власт и над двете - че дори повече, - като дори не полагаше

усилие да прикрие апетитите си.

Мерик приклекна до единствената си лична вещ на кораба - сандък, вързан здраво с