Веровещица

- Да, но има разлика между почвовеща, която може да работи само с почва, и землевеща, която предпочита да работи само с почва. Или само да топи пясък в стъкло - Мерик се

отпусна в стола си. - Да вземем вас, гилдмайстор Аликс. Ако не се лъжа, вие сте землевещ?

Магията ви вероятно влияе на животните, но съм убеден, че не е насочена единствено към

копринените буби.

- О, аз изобщо не съм землевещ.

Аликс изви ръка леко и показа вещерския си знак: кръг за „ефир“ и наклонена черта,

която означаваше, че се занимава с изкуство.

- По професия съм шивач. Магията ми се състои в това да накарам духа на човек да

оживее в дрехите му.

- Разбира се - отвърна Мерик вяло.

Гилдмайсторът на коприната просто беше доказал твърдението му - макар че явно не

си даваше сметка за това. Защо пропиляваше магическите си способности с изкуство и

мода? Или за един

конкретен вид тъкан? Шивачът на Мерик беше свършил отлична работа

с ленения костюм, който той носеше в момента - при това без да му е нужна магия.

Под дългия, сребристосив редингот носеше кремава риза и въпреки че броят на

копчетата на двете одеяния вероятно беше извън закона, костюмът му допадаше.

Прилепналите черни бричове бяха прибрани в скърцащи нови ботуши, а широкият колан

на кръста му не беше просто за украса. Щом се върнеше на кораба си, Мерик щеше да върне

абордажната си сабя и пистолетите на мястото им на него.

Гилдмайстор Аликс ясно долови негодуванието на Мерик и насочи вниманието си към

благородничката от другата си страна.

- Какво е мнението ви за наближаващата сватба на император Хенрик, милейди?

Мерик вдигна вежди още по-високо. Всички на официалния обяд явно се интересуваха

единствено от клюките и лекомислените постъпки. В бившата република Аритва - дивите,

размирни земи на север - се беше появил човек, който беше обединил обирджийските

клики и се беше провъзгласил за „крал“, но това вълнуваше ли имперските дипломати тук?

Далеч не.

Носеха се слухове, че Бригадата на ад-бардовете принуждавала вещици да ѝ служат, но

явно и един от домовете и домните тук не намираше вестта за тревожна. Ами разбира се,

каза си Мерик, нали нямаше да принудят техните синове и дъщери да им служат.

Той закова гневния си поглед обратно на чинията пред себе си. Беше я опразнил до

блясък. Беше прибрал в кърпата си дори костите. Все пак костният бульон се готвеше

лесно и можеше да изхранва моряците с дни. Няколко гости на официалния обяд го бяха

забелязали - беше събрал костите от чинията си в бежовата коприна съвсем явно.

Дори беше изкушен да попита околните сътрапезници може ли да вземе и техните

пилешки кокали, повечето от които не бяха докоснати сред зеления фасул. Моряците не

разхищаваха храна - все пак никога не се знаеше дали ще уловят някаква риба, нито пък

дали ще видят земя отново.

Особено във времена, когато в родината им царуваше гладът.

- Адмирале - обади се охранен благородник вляво от Мерик. - Как е здравето на крал

Серафин? Чух, че безмилостната му болест била в последните си стадии?

- Значи сте чули погрешно - отвърна Мерик.

Всеки, който познаваше гневливия нрав на рода Нихар, би потръпнал от опасно

хладния му тон.

- Баща ми се възстановява. Благодаря... как се казвахте?

Бузите на мъжа се разтресоха.

- Дом Филип фон Григ - той залепи на лицето си престорена усмивка. - Григ са сред най-

едрите земевладелци в Карторската империя - несъмнено сте го чували. Или... не сте?

Карторската география надали е от полза за един нубревненец.

Мерик просто се усмихна. Разбира се, че знаеше къде се простираха земите на Григ, но

нека домът си мисли, че е невежа по карторските въпроси.

- Трима от синовете ми са в Бригадата на ад-бардовете -продължи домът и протегна

дебелите си като наденички пръсти към бокала с вино. - Императорът обеща на всеки

собствени земи в близкото бъдеще.

- Не думайте.

Мерик се постара да задържи лицето си безизразно, но наум ревеше от гняв. Бригадата

на ад-бардовете - елитен контингент от безмилостни бойци, които имаха задачата да

„прочистват“ Картора от стихийните вещици и от еретиците - беше една от основните

причини да мрази карторците.

Все пак той самият беше стихиен вещер, както и почти всички негови близки във

Вещерия.

Дом фон Григ отпи от бокала си и отстрани на устата му се проточиха струйки скъпо

далмотско вино. Разхищение. Отвратително. Гневът на Мерик нарастваше... нарастваше...

нарастваше.

Докато не падна и последното зрънце сол и той не се остави на потопа.

С рязко, дрезгаво вдишване, той събра въздуха в помещението към себе си. А после го

изпусна. Пуф.

Вятърът блъсна дома. Вокалът му се преобърна; виното плисна по лицето, косата и

дрехите му. Полетя дори към прозореца и покри стъклото с червени капчици.

Възцари се тишина. За частица от секундата Мерик се замисли какво следва да направи.