Веровещица

И точно в този миг, докато закопчаваше милиона дървени копчета, а Изьолт увиваше

светлосив шал около главата си, в кафенето се разнесе могъщо блъскане.

- Градска стража на Веняса! - долетя приглушен глас. -Отворете! Видяхме ви да

прониквате вътре!

Изьолт изпусна въздишка - звукът на дълго, дълго страдание.

- Знам - измуча Сафи и закопча и последното копче. -„Нали ти казах.“

- Хубаво е да си го припомниш.

- Нима ти ще ме оставиш да забравя?

По устните на Изьолт пробяга усмивка, но не беше искрена - на Сафи не ѝ бяха нужни

способностите на веровещица, за да го осъзнае.

Момичетата нахлузиха издрасканите си чирашки жакети, а гласът на стражаря проехтя

отново.

- Отваряйте! Кафенето има само един вход и изход!

- Грешка - отбеляза Сафи.

- Готови сме да прибегнем до сила!

- Ние също.

Изьолт кимна на нишкосестра си и тя се стрелна към леглото. Помъкнаха койката към

вратата. Дървените крака застъргаха по пода, после двете го килнаха на една страна, за да

направят барикада... знаеха, че ще свърши работа - това далеч не беше първият път, в

който им се налагаше да се измъкват по спешност.

Макар че досега от другата страна на вратата винаги бяха крещели Хабим и Матю. А не

въоръжени стражари.

Няколко минути по-късно Сафи и Изьолт стояха на прозореца и задъхани слушаха как

входната врата се разбива с трясък. Цялото кафене се затресе и се чу пръскането на стъкло.

Сафи потръпна и се покатери на покрива. Първо беше изгубила всичките си пари, а сега

беше съсипала и кафенето на Матю. Може би... може би беше добре, че възпитателите ѝ

бяха извън града по работа. Поне в близко време нямаше да ѝ се наложи да се изправи пред

Матю и Хабим.

Изьолт се изкатери горе до нея; аварийната торбичка на гърба ѝ беше издута от

припаси. Беше прибрала оръжията си в ножници на прасците, скрити под полата й; Сафи

пък беше взела единствено кинжала - беше го мушнала в ботуша си. Налагаше се да остави

меча... прекрасния си меч от многослойна стомана.

- Накъде? - попита тя.

Знаеше, че зад проблясващите очи на нишкосестра ѝ вече се тъче маршрут.

- Ще тръгнем навътре в сушата, все едно на път за дома на гилдмайстор Аликс, а после

ще свием на юг.

- По покривите?

- Докъдето можем. Ако искаш, води ти.

Сафи кимна отсечено, след което се впусна в бяг - на запад, към сърцето на Веняса; щом

стигна стрехата на покрива на Матю, скочи към следващия дъсчен покрив.

Приземи се с трясък. В небето хвръкнаха гълъби, плеснали с криле, за да се спасят.

После Изьолт се приземи до нея.

Сафи обаче вече препускаше, вече летеше към следващия покрив. И към по-следващия,

без да спира, следвана плътно от Изьолт.

Изьолт се прокрадна по павираната улица. Сафи беше на две крачки пред нея.

Момичетата бяха навлезли навътре в сушата от кафенето, пресичайки канали и

заобикаляйки по мостовете, за да избегнат градската стража. За щастие, сутрешното

оживление беше в разгара си - плътна редица от натоварени с плодове колички, магарета, кози и хора от всякакви раси и народности. Цветовете в нишките, виещи се лениво в

горещината над собствениците си, бяха разнообразни като цвета на кожата им.

Сафи се стрелна пред една кола с прасета; Изьолт се постара да не изостава. После

заобиколиха един просяк, подминаха групичка пуристи, закряскали за греховете на

магията, след което се врязаха в стадо умърлушени овце. Достигнаха задръстена отсечка, в

която нищо не помръдваше. Нишките пред тях се виеха в червена досада от забавянето.

Изьолт се замисли, че собствените ѝ нишки вероятно бяха не по-малко червени.

Момичетата бяха толкова близо до Южния пристанищен район, че тя можеше дори да

види белите платна на стотиците кораби, закотвени пред тях.

Тя обаче преглътна безсилието си. В гърдите ѝ се надигнаха други чувства - чувства, които не искаше да назовава, чувства, които една уважаваща себе си нишковеща не би

позволила да излязат на повърхността. „Покой - каза си тя, точно както я беше учила майка

ѝ преди толкова години. - Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

Не след дълго в нишките над задръстването се преплете синьо-зелено разбиране.

Цветът се плъзна подобно на змия в някое блато, сякаш един по един участниците в

стълпотворението научаваха причината, поради която бяха спрели.

Синьо-зеленото се носеше все по-назад, докато най-сетне една стара чистачка до

момичетата изграчи:

- Аха? Отпред има блокада? Ама сега ще изпусна пресните раци!

Стомахът на Изьолт изстина, а нишките на Сафи се обагриха в сивото на страха.

- Адски двери! - изсъска тя. - Сега какво, Из?

- Май пак ще трябват преструвки.

Тя изсумтя, пресегна се и извади дебела, сива книга от раницата си.

- С книги в ръце ще изглеждаме като две изключително старателни чиракини. Ето, пада

ти се „Кратка история на автономията на Далмотия“.

- „Кратка“, друг път - промърмори Сафи, но пое огромната книга.