Веровещица

След това Изьолт извади том в синя кожена подвързия, озаглавен „Илюстриран

пътеводител на Карауенския манастир“.

- Аха, сега разбирам защо си ги взела - Сафи повдигна вежди предизвикателно, готова да

подеме спор с Изьолт. -Изобщо не е заради маскировката. Просто не можеш да се разделиш

с любимата си книга.

- Е, и? - изпуфтя Изьолт равнодушно. - Какво, не искаш да носиш книга ли?

- Не, не. Ще я взема - вирна брадичка Сафи. - Но обещай, че щом стигнем до стражите, ще

оставиш актьорските изпълнения на мен.

- Актьорствай си на воля, Саф.

Изьолт се ухили на себе си и пусна ниско шала. Беше пропит с пот, но все пак

засенчваше лицето ѝ. И кожата. След това опъна ръкавиците, така че да не оставят открит

и милиметър от китките ѝ. Цялото внимание трябваше да падне върху Сафи и да остане

върху нея.

Както имаше навика да повтаря Матю: „С дясната си ръка дай на човек онова, което

очаква, а с лявата разрежи портмонето му“. Сафи винаги беше играла дясната ръка, която

отвличаше вниманието - и беше добра в ролята си, -докато Изьолт се криеше в сенките, готова да се заеме с портмонето, на което се натъкнеха.

За да успокои вълнението си, докато чакаше, тя разгърна дебелата корица на своята

книга. Откакто една монахиня ѝ беше помогнала като малка, Изьолт беше... ами, обсебена, както настоятелно повтаряше Сафи. Благодарността обаче не беше единственото чувство,

което момичето изпитваше към карауените - чистите им роби и лъскавите обеци от опал я

запленяваха. Както и безмилостните им тренировки и свещените обети.

Животът в Карауенския манастир изглеждаше толкова прост. Толкова въздържан.

Човек биваше приет още с появата си, независимо от произхода си. И получаваше

уважение.

Тя трудно можеше да си представи чувството от подобно изживяване, но все пак

сърцето ѝ биеше жадно при всяка мисъл за него.

Книгата прошумоля и се отвори на трийсет и седма страница - на която грееше

бронзова пиестра. Изьолт беше сложила монетата там, за да отбележи докъде е стигнала.

Крилатият лъв на нея като че ѝ се изсмя.

„Първата пиестра за новия ми живот“, помисли си тя. След това очите ѝ пробягаха по

засуканите далмотски букви по страницата. Беше покрита с описания и изображения на

няколко карауенски монаси, първият от които беше „монах-наемник“. На изображението

той беше обсипан с ножове и мечове, с каменно изражение.

Изглеждаше точно като кръвовещия.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.

При спомена за червените му очи и оголените зъби в корема ѝ пропълзя лед. Лед... и

нещо по-празно. И по-тежко.

„Разочарование“, осъзна тя накрая. Това, че бяха допуснали подобно чудовище в

редиците на монасите, ѝ се струваше огромна грешка.

Изьолт се загледа в надписа под илюстрацията, сякаш можеше да намери някакво

обяснение там. Единственото, което прочете обаче, гласеше: „Обучен да се бие в странство

в името на Каар Ауен“.

Тези думи - „Каар Ауен“ - я накараха да затаи дъх, а гърдите я стегнаха. Като момиче

беше прекарала часове, катерейки се по дърветата в преструвки, че тя е една от Каар Ауен

- че тя е една от двете вещици, родени в Кладенците на произхода, които можеха да

изчистят и най-злокобното зло.

Да, но точно както много от изворчетата, захранващи Кладенците, стояха пресъхнали

от векове, от близо пет столетия не се бяха раждали и нови Каар Ауен, а фантазиите на

Изьолт неизбежно приключваха с бандите селски дечурлига. Те връхлитаха дървото, на

което се беше качила, с груби, ненавистни крясъци, които бяха научили от родителите си.

„Нишковеща, а не може да прави нишкокамъни! Нямаш място тук!“

В подобни мигове Изьолт ясно осъзнаваше - прегърнала здраво някой клон с

молитвата майка ѝ да я намери скоро, - че Каар Ауен не е нищо повече от хубава приказка.

Тя преглътна и пропъди спомените. Днешният ден се развиваше достатъчно зле;

нямаше нужда да разбутва и неволите от миналото. Освен това двете със Сафи почти бяха

стигнали до стражарите и най-старият урок на Хабим

долиташе с шепот в дълбините на ума ѝ.

„Преценявай противника си - повтаряше той непрекъснато. - Оглеждай терена. Винаги,

когато можеш, избирай бойното поле.“

- В редица по един! - крещяха стражарите. - Всички оръжия да са извадени на показ!

Тя затвори книгата с тупване, при което я лъхна дъх на плесен. „Десет стражари -

преброи, - застанали на пътя пред талигите, с които са препречили пътя на хората.

Арбалети. Абордажни саби.“

Ако невинният разпит се объркаше, беше изключено момичетата да успеят да си

проправят път с бой.

- Добре - пророни Сафи. - Наш ред е. Не си показвай лицето.

Изьолт се подчини на думите ѝ и притихна на позицията си отзад. Сафи на свой ред

закрачи надменно към първия от киселите стражари.

- Какво значи това? - думите ѝ екнаха ясно и отчетливо над несекващото жужене на