Веровещица

Сделки, в които думовещи като Матю нямаха равни - търговия със слухове и тайни, планиране на обири и измами. Той държеше кафенета навред из Вещерия и всяка новина -

за каквото и да се отнасяше - стигаше първо до него.

Именно думовещерската природа на Матю го превърна в очевидния избор за

възпитател на Сафи, тъй като благодарение на природата си умееше да говори всички

езици.

По-важното обаче беше, че неговата сърценишка, Хабим, беше работил цял живот за

чичото на Сафи - като боец, но и като вечно недоволен учител. Така че с изпращането ѝ на

юг решението Матю да поеме нещата оттам, докъдето ги беше докарал Хабим, беше съвсем

разумно.

Не че Хабим се отказа изцяло от обучението ѝ. При всяко от честите си посещения при

своята сърценишка във Веняса той с хъс се заемаше да вгорчи живота на Сафи с

допълнителни часове тренировки по бързина или древни бойни стратегии.

Сафи стигна до кафенето първа, подрипна през локва нечистотии с плашещо оранжев

оттенък и взе да почуква заклинанието ключ по входната врата - нововъведение след

инцидента с откраднатите прибори. Вярно, че Хабим беше надул главата на Матю с

опяването си за цената на заклинание-ключ от ефировещите, но на Сафи ѝ се струваше, че

си заслужава парите. Престъпността във Веняса процъфтяваше - първо, защото градът

беше пристанище, второ, защото богатите гилдмайстори бяха стра-а-ашно апетитни за

жадните за пиестри отрепки.

Разбира се, именно тези гилдмайстори-избраници плащаха за могъщата, наглед

безбройна армия от градски стражари... един от които току-що беше забавил крачка на

ъгъла на уличката. Той се обърна с гръб към тях и взе да оглежда корабите, закотвени в

Северния пристанищен район.

- По-бързо - пошушна Изьолт и я мушна в гърба. -Стражарят се обръща... обръща...

Вратата зейна широко, Изьолт я блъсна и тя влетя в тъмния дюкян.

- Ама че грубиянщина! - изсъска тя и се врътна към нишкосестра си. - Стражарите

наоколо ни познават!

- Именно - засече я Изьолт, затвори вратата и пусна резетата. - Само дето отдалеч

приличаме на две селянки, опитващи да проникнат в затворено кафене.

- Права си - измърмори Сафи неохотно.

Изьолт пристъпи напред и прошепна:

- Светлик.

На мига двайсет и шест омагьосани фитила пламнаха и разкриха яркия, завъртян

марстошки рисунък по стените, тавана, пода. Беше прекалено - хаосът от безбройните

килими с различни десени зашемети Сафи, - но западняците държаха на представата си за

изгледа на един марстошки дюкян - както беше и със самото кафе.

С въздишката на човек, който най-сетне може да си поеме дъх, Изьолт се насочи към

витото стълбище в задния ъгъл. Сафи я последва. Двете се заизкачваха - до първия етаж, където живееха Матю и Хабим, после до таванското помещение със скосен покрив, което

служеше за дом на Изьолт. В тясната стаичка бяха наблъскани две койки и един гардероб.

Изьолт живееше, учеше и работеше тук вече шест и половина години. След като беше

избягала от племето си, единствено Матю беше приел да вземе на работа номатско момиче

и да го подслони.

Оттогава Изьолт не се беше местила... макар че имаше огромното желание да го

направи.

„Мое собствено местенце.“

Сафи беше чувала нишкосестра си да изрича тези думи хиляди пъти. Стотици хиляди

пъти. И навярно, ако беше израсла, делейки едно легло с майка си в единствената стая в

колибата им като Изьолт, тя също би искала по-голям, по -личен дом за себе си.

И въпреки това... Сафи беше провалила всичките ѝ планове. Беше изгубила и

последната им пиестра, а всички стражари във Веняса ги търсеха настървено. Оттук

буквално нямаше как да стане по-зле и нито аварийната торбичка, нито скривалището във

фара щяха да ги измъкнат от тази бъркотия.

Тя овладя пристъпа си на гадене, дотътри се до прозореца от другата страна на тясната

стаичка и го отвори. Вътре нахлу вълна от познатия им, успокоително горещ въздух с дъх

на риба. Слънцето тъкмо беше надникнало от изток и глинените покриви на Веняса грееха

като огнени пламъци.

Беше красиво и спокойно, а Сафи - богове подземни! - обожаваше тази гледка. Беше

израсла сред ветровитите руини в Орхинските планини; щом изпаднеше в някое от

странните си настроения, чичо ѝ Ерон я заключваше в източното крило. Животът на Сафи

в замъка „Хастрел“ представляваше низ изпочупени прозорци, през които нахлуваше сняг.

Ледени ветрове и влажен, усоен мухъл. Накъдето и да се обърнеше, погледът ѝ падаше на

дърворезби, картини или гоблени на хастрелския планински прилеп. Гротескно, подобно

на змей, създание, стиснало в ноктите си свитък с мотото „Любов и ужас“.

Мостовете и каналите на Веняса обаче винаги бяха окъпани в слънце, пропити от

упойващия аромат на развалена риба. В кафенето на Матю винаги беше светло и пълно с

хора. По пристаните винаги ехтяха пиперливите, груби ругатни на моряците.