Веровещица

въжета за стената. Разрови го набързо и намери чиста риза и наситеносинята си

адмиралска униформа. Нямаше търпение да свали официалния костюм, тъй като нищо не

спъваше самочувствието на човек по-добре от жабо около врата.

Докато пръстите му се бореха с десетте милиона копчета на официалната риза, той се

присъедини към Кълен на масата.

Помощник-капитанът беше разтворил карта на Яданско море - източения океански

залив, който делеше Далмотската империя на две.

- Ето това дойде за Вивия.

Той пусна на картата миниатюрно корабче, което изглеждаше досущ като корабите на

далмотската гвардия, които се поклащаха навън. То се плъзна по картата и се закова върху

Веняса.

- Очевидно е омагьосано от ефировеща: отива там, където се намира истинският кораб -

Кълен го стрелна с очи. - Според нещастника, който го донесе, истинският кораб

принадлежи на Гилдията на житото.

- И защо - поде Мерик, отказа се от копчетата и просто изхлузи ризата през глава -

Вивия ще се интересува от някакъв търговски кораб?

Той захвърли ризата върху сандъка и облегна ръце на масата. Избледнелият му

вещерски знак оформяше неравномерен диамант.

- Какво очаква да направим с него?

- Лисици - отвърна Кълен и стаята се вледени.

- Лисици - повтори Мерик кухо и запремята думата в главата си с недоумение.

Внезапно обаче всичко се намести. Той рязко се оживи и се метна към сандъка си.

- Това е най-голямата глупост, която е измисляла - а тя е измисляла доста глупости през

живота си. Нареди на Хермин да се свърже с нейната гласовеща. Веднага. Искам да говоря с

нея при следващия удар на камбаните.

- Аха.

Ботушите на Кълен избумтяха навън, а Мерик извади първата риза, която попадна в

ръцете му. Тъкмо я сложи, когато вратата на каютата се разтвори широко... а после се

затвори с щракване.

Звукът го накара да скръцне със зъби и се наложи да овладее гнева си. Беше затворен.

Това беше толкова типично за Вивия, че дори не си струваше да се изненадва или гневи,

по дяволите. Нали?

Едно време „Лисиците“ беше името на шайка нубревненски пирати. Тактиката им се

основаваше на малките скампавеи. Те бяха по-плитки от „Жана“, с две мачти и с гребла, което им позволяваше да преодоляват с лекота пясъчните коси и крайбрежните острови -

както и да устройват засади на по-големите кораби.

Флагът на Лисиците обаче - тънка морска лисица2, увила се около къдравия ирис - не се

беше развявал по мачтите от векове. Нуждата от това беше изчезнала с появата на

истинска флота в Нубревна.

Докато Мерик стоеше и обмисляше има ли изобщо някакви аргументи, в които би се

вслушала сестра му, нещо проблесна до най-близкия прозорец. С изключение на вълните,

които заливаха високата водолиния обаче, и търговския кораб, който се поклащаше до

тях, нямаше нищо особено.

Само дето... приливът не беше започнал.

Мерик се спусна към прозореца. Намираха се във Веняса - град, заобиколен с блата - и

само две неща можеха да предизвикат неестествен прилив: земетресение...

...или магия.

А една вещица би предизвикала вълни на пристана по една-единствена причина.

Пръсване.

Мерик се втурна към вратата, изскочи на главната палуба и изрева:

- Кълен!

Вълните продължаваха да се надигат и „Жана“ беше започнала да се поклаща.

През два кораба на север един моряк се тътреше тромаво по трапа на търговския си

кораб към павираната улица. Той дращеше бясно предмишниците и врата си и дори от

това разстояние Мерик успя да различи черните мехури, избили по кожата му. Скоро

магията му щеше да достигне пределите си и той щеше да погълне живота на най-близкия

до себе си човек.

Вълните станаха по-големи и по-силни - по призива на вещера, който беше на път да се

пръсне. Въпреки че няколко души забелязаха мъжа и се разкрещяха от ужас, повечето не

виждаха вълните и не чуваха писъците. Не осъзнаваха опасността и не можеха да се

защитят.

Мерик се сещаше за едно-единствено решение. Той повика отново Кълен, после събра

магията си, за да го издигне нависоко и да го отнесе далеч.

И след малко полетя на порива на вятъра.

ПЕТ

Сафи беше на ръба на гневен пристъп - на рамото ѝ се мъдреше курешката на чайката,

следобедът беше убийствено горещ и нито един от шестте кораба на този док не се

нуждаеше от нова работна ръка (особено от някого, облечен като чирак в Гилдиите).

Изьолт се носеше пред нея. Щом беше достигнала края на дока, тя се включи в

множеството край кея. Дори оттук Сафи я забеляза как мачкаше шала и ръкавиците си, докато оглеждаше нещо в мътната вода.

Сафи изви високо вежди и също се вторачи в солените вълни. Усети във въздуха

напрежение, от което косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха, а по гърба ѝ пробягаха ледени

тръпки...

Внезапно веровещерската ѝ природа избухна - поглъщащо, дълбаещо усещане в шията,

което загатваше някаква беда. Огромна, неизмерима беда.

Нечия магия беше на път да се пръсне.