Веровещица

засенчваха всичко останало. Когато изгаряха очите ѝ... и сърцето ѝ. Хабим обаче не забави

ход, а я поведе покрай един еднокрак просяк, който пееше „Скръбта на Еридиси“. След това

се озоваха в тясното пространство между някаква мърлява таверна и още по-мърляв

дюкян за вехтории. Изьолт пристъпи в алеята. Ботушите ѝ наджапаха в незабележимите

локви, а вонята на котешка пикня вкисели черепа ѝ.

Тя издърпа китка и се завъртя с лице към наставника си. Подобно поведение не беше

типично за внимателния Хабим. Вярно, беше опасен - беше служил две десетилетия на

Ерон фон Хастрел като наемник, - но имаше блага реч и спокоен нрав. И хладнокръвно

владееше чувствата си.

Поне обикновено.

- Какви ги вършиш? - зареди той и се надвеси над нея. -Да вадиш оръжието си толкова

безразсъдно? Адски двери, Изьолт, трябваше да избягаш!

- Онзи вещер се срина... - понечи да каже тя.

Хабим обаче просто навря лице още по-близо. Не беше висок и от три години очите на

Изьолт бяха на едно ниво с неговите.

В момента обрамчените му с бръчки очи се пулеха ядосано, а нишките му грееха в

гневно червено.

- Пръсването е проблем за градската стража - която пък в момента е твой проблем.

Обир на пътя, Изьолт?

Дъхът ѝ секна.

- Как научихте?

- Навсякъде има блокади. С Матю се натъкнахме на една на влизане в града - там

научихме, че стражарите издирват две момичета, едната с меч, другата - с лунни сърпове.

Колко души според теб имат лунни сърпове, Изьолт? Оръжието ти - той посочи ножниците

ѝ - се набива на очи. А като номатка не си под закрилата на закона в тази страна, така че

стига само да те заловят с оръжие, за да те обесят.

Той се завъртя на пети и се отдалечи на три крачки. После се върна обратно.

- Мисли, Изьолт! Мисли!

Тя стисна устни. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.”

В далечината едва се чуваше усилващия се тътен на малките барабани, които издаваха,

че градската стража на Веняса се е запътила насам. Щяха да обезглавят трупа на

приливовещия, както постановяваше законът за всички трупове на пръснати.

- П-приключихте ли с конското? - попита тя най-сетне; заекването отново беше

пленило езика ѝ и кривеше думите ѝ. - Защото трябва да се връщам при Сафи - трябва да

напуснем града.

Хабим разтвори ноздри и пое дълбоко въздух. Пред очите ѝ потисна чувствата си.

Бръчките по лицето му се изгладиха и нишките му се успокоиха.

- Не може да се върнеш при Сафи. Дори няма да напуснеш уличката по пътя, по който

дойдохме. Гилдмайстор Йотилуци е наел кръвовещ - създание, излязло право от Пустотата, което не познава нито милост, нито страх.

Той поклати глава и нишките му се обагриха в едва доловимия оттенък на сив страх.

От което гърлото на Изьолт само се стегна още по-силно. Хабим не се страхуваше от

нищо.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.

- Чичото на Сафи е в града - продължи Хабим - за Срещата за Спогодбата, така че...

- Дом фон Хастрел е тук?

Ченето ѝ увисна. Хабим можеше да ѝ съобщи хиляда други вести, но никоя не би я

изненадала повече. В миналото се беше срещала с покрития с бойни белези Ерон два пъти

и пиянската му немарливост мигновено беше оправдала всички разкази и оплаквания на

Сафи.

- Всички карторски благородници са задължени да присъстват - обясни Хабим и отново

се върна с три крачки назад. Ляво. Дясно. - Хенрик се кани да оповести някаква велика

новина и типично в свой стил използва срещата за сцена.

Изьолт почти не го слушаше.

- Всички благородници оз-значава ли и Сафи?

Изражението на Хабим омекна. Нишките му премигнаха в нежна прасковена благост.

- Означава, да. Тоест, в момента тя разполага с чичо си -и цял дворец домове и домни,

които могат да я предпазят от кръвовещия на Йотилуци. Ти обаче...

Не беше нужно да изговаря останалото. Титлата на Сафи означаваше закрила,

родословието на Изьолт - проклятие.

Тя вдигна ръце. Потри бузи. И слепоочия. Обаче едва усещаше пръстите върху кожата

си - както и едва чуваше жужащата глъчка на тълпата и съскащия барабанен ритъм на

стражарите.

- И какво да правя? - попита тя накрая. - Не мога да си позволя да се кача на някой

кораб, а дори и да можех, няма къде да ида.

Хабим посочи към края на уличката.

- На няколко пресечки оттук има една странноприемница, казва се „Каналът на

глогинките“. Запазих стая и платих за кон. Ще прекараш нощта там, а на сутринта, по

изгрев слънце, може да се преместиш в побратимената странноприемница на „Канала на

глогинките“ от север. С Матю ще те чакаме. Междувременно ние ще се заемем с

кръвовещия.

- А защо само една нощ? Какво толкова може да се с-случи за една нощ?

Хабим затаи дъх за доста дълго и се вторачи в нея толкова настоятелно, че сякаш той

разчиташе нейните нишки. Сякаш преценяваше истините и лъжите ѝ.

- Сафи е родена домна. Не го забравяй, Изьолт. Цялото ѝ обучение води към едно-