Веровещица

Изражението на Хабим беше мрачно, но това не беше нещо необичайно.

- Повярвай ми - добави той.

„Говори истината“, нашепнаха магическите способности на Сафи, а в гърдите ѝ замърка

топлина.

И така, скована като корабна мачта, тя го последва до невзрачна, закрита карета. Щом

седна вътре, той затвори вратата и дръпна тежко черно перде над прозорчето. После с

отсечени фрази обясни, че двамата с Матю са разпознали момичетата по оръжията, а скоро

след това са се озовали в съсипаното кафене на Матю.

Докато Сафи слушаше, по шията ѝ плъзна срам. Матю не беше просто неин възпитател.

Бяха роднини, а грешките на Сафи бяха съсипали дома му.

И все пак, когато Хабим сподели, че е изпратил Изьолт в странноприемница - сама, беззащитна, - целият ужас от следобеда беше заместен от сковаващ черепа гняв. Сафи се

стрелна към вратата...

Хабим приклещи шията ѝ в лакътя си, още преди да е завъртяла дръжката.

- Отвориш ли тази врата - изръмжа той, - кръвовещият ще те надуши. Ако я оставиш

затворена обаче, монахът не може да те проследи. Пердето е изработено от саламандрово

платно, Сафи. В момента Изьолт е облечена в наметало от същата материя.

Тя застина. Очите ѝ се кръстосаха заради недостига на въздух и покритата с белези

дясна ръка на Хабим взе да размазва очертанията си. Не можеше да повярва, че Изьолт

просто беше избягала, без да влезе в бой. Без Сафи...

Не звучеше логично, но магията в гърдите ѝ крещеше, че е вярно.

Така че тя кимна. Хабим я пусна, а тя се тръшна на седалката си. Пружината на Хабим

категорично беше навита по-стегнато от тази на другия ѝ наставник. Механизмът му

вървеше по-бързо от останалия свят и той нямаше търпение за импулсивността на Сафи.

- Знам, че обирът е бил твоя приумица, Сафи - благият му глас запълни цялата

вътрешност на каретата. - Само ти би могла да проявиш подобно безразсъдство. Изьолт

просто те е следвала, както обикновено.

Сафи не отрече - това беше самата истина. Играта на карти може и да беше идея на

Изьолт, но всички погрешни преценки оттам насетне лежаха на нейните плещи.

- Тази грешка - продължи Хабим - усложни, ако не и съсипа, двайсетгодишни планове.

Сега правим каквото можем, за да спасим положението, при това в присъствието на Ерон.

Сафи замръзна.

- Чичо Ерон - повтори тя. - Тук?

Хабим се впусна да разказва как Хенрик призовал всички карторски благородници за

величавото си обявление, а тя се насили да му подражава. Да се отпусне и успокои.

Трябваше да Премисли внимателно всичко, както правеше Изьолт. Трябваше да прецени

противниците си, релефа...

Преценките и стратегиите обаче не бяха силната ѝ страна. Всеки път, когато се

опиташе да подреди задачите си за деня, всичко се разпадаше и ставаше още по-трудно за

организация. Единствената мисъл, която се задържа в ума ѝ, беше: „Чичо Ерон е тук. Във

Веняса“. Не го беше виждала от две години; живееше с надеждата, че никога няма да ѝ се

наложи. Самата мисъл за Ерон ѝ напомняше, че въпреки че беше съградила свой живот във

Веняса, един друг живот я чакаше в Хастрел.

Тя изпита отчаяна нужда от Изьолт. Разчиташе на нея -тя ѝ помагаше да задържи ума

си съсредоточен и ясен. Преструвките, бягането и боят - това бяха единствените неща, с

които се справяше добре.

Пръстите я засърбяха да хване дръжката на вратата. Стъпалата ѝ се извиха, докато се

пресягаше болезнено бавно към нея.

- Не я докосвай - предупреди Хабим. - Какво би сторила навън, Сафи? Ще избягаш ли?

- Ще потърся Изьолт - отвърна тя тихо със застинали във въздуха пръсти. - А после щях

да избягам.

- С което би позволила на кръвовещия да те намери -засече я той. - Ако останеш с чичо

си, ще бъдеш в безопасност.

- Да, той чудесно опази мама и татко.

Думите се изстреляха от устата ѝ, преди да успее да ги задържи. Обаче наместо

очаквания рязък отговор, Хабим отвърна единствено с мълчание.

Последвано от каменно:

- Ад-бардовете защитават семейството си, да, но империята трябва да бъде на първо

място. В онзи случай преди осемнайсет години империята беше на първо място.

- Поради което император Хенрик го освободи позорно от длъжност, нали? Повери на

чичо Ерон срамната задача да бъде мой регент и бавачка от благодарност?

Хабим предпочете да не спори. Всъщност изражението му дори не трепна. Това далеч не

беше първият път, в който Сафи се опитваше да измъкне нещо от него за миналото на чичо

си; не беше и първият път, в който получаваше ледено мълчание.

- Прибираш се вкъщи, в дома на гилдмайстор Аликс -изрече той накрая, повдигна

крайчеца на завесата и надникна навън. - Трябваше да идеш при него още в началото - той

може да те предпази от кръвовещия.

- Откъде можех да зная? - Тя най-сетне отдръпна пръсти от дръжката на вратата и

изправи гръб на седалката си. - Мислех, че постъпвам правилно, като не навличам

неприятности на дома му.