Веровещица

единствено нещо. Днес е нужно да присъства на Срещата за Спогодбата. Хенрик изрично

настоя на присъствието ѝ, което значи, че не може да откаже - а ти не може да ѝ се

пречкаш.

При тези простички думи - „ти не може да ѝ се пречкаш“ - дъхът на Изьолт замръзна в

дробовете. Въпреки че Сафи беше погубила спестяванията им, въпреки че вероятно имаха

кръвовещ по петите си, Изьолт все още вярваше, че всичко ще се размине. Че този възел на

стана някак ще се разплете и след една-две седмици животът ще възстанови обичайния си

ход.

Това обаче... май беше краят. Сафи щеше да приеме ролята си на домна и точка. Изьолт

нямаше място в онзи живот.

„Загуба – помисли си тя вяло, докато се опитваше да назове чувството в гърдите си. -

Явно това е усещането за загуба.”

- Предупреждавал съм те и преди - изсумтя грубо Хабим и очите му я измериха от горе

до долу подобно на генерал, който инспектира войник. - Казвал съм ти го стотици пъти,

Изьолт, но ти така и не се вслуша в думите ми. На нищо не вярваш. Защо двамата с Матю

поощрихме приятелството ви със Сафи? Защо решихме да ви обучаваме заедно?

Изьолт изкара въздуха от гърдите си и издекламира:

- Защото никой не може да я опази по-добре от родственика ѝ по нишки.

- Точно така. Нишкородството е неразрушима връзка - ти го знаеш по-добре от когото и

да било. В деня, в който спаси живота на Сафи преди шест години, двете се свързахте и

станахте нишкосестри. До ден-днешен ти си готова да умреш за Сафи, както и тя би умряла

за теб. Затова трябва да направиш това за нея, Изьолт. Скрий се за нощта, остави

кръвовещия на нас с Матю, а после заеми мястото си до Сафи утре.

Мълчание. След което Изьолт кимна сериозно.

„Престани с тези глупави измислици“, укори се тя сама -точно както правеше майка ѝ.

Това изобщо не беше краят и тя би трябвало да има достатъчно ум, за да го прозре от

самото начало.

- Дай ми сърповете си - нареди Хабим. - Ще ти ги върна утре.

- Те са единственото ми оръжие.

- Така е, но ти си номатка. Ако те спрат на някоя блокада... Не можем да поемем този

риск.

Изьолт разтърка грубо нос и пророни:

- Добре.

После разкопча ножниците с безценните си остриета и ги подхвърли почти детински на

Хабим. Нишките му проблеснаха в тъжно синьо, той навлезе навътре в уличката и измъкна

от сенките торба от промазан плат. Извади отвътре грубо черно одеяло.

- Това е саламандрово платно - той наметна одеялото над главата и раменете ѝ и го

закопча с проста игла. - Когато си с него, кръвовещият не може да те надуши. Не го сваляй, докато не се съберем утре вечер.

Изьолт кимна; грубата тъкан осуети движението ѝ. А и държеше толкова горещо, да я

пази Луната майка.

След това Хабим бръкна в джоба си и извади кесия с подрънкващи монети.

- Това би трябвало да стигне за странноприемницата и за коня.

Тя пое монетите и се обърна към една разнебитена врата. През дървото долиташе

рязане с ножове и къкрене на гърнета, но тя задържа ръка на ръждясалата дръжка.

Това... не беше редно.

Що за нишкосестра би била, ако изоставеше Сафи, без дори да се сбогува? И бе да

направи поне резервен план за всички ужасни пътища, по които можеха да тръгнат нещата

оттук насетне?

- Бихте ли предали нещо на Сафи? - попита тя с овладян глас.

Щом той кимна, тя продължи:

- Кажете ѝ, че съжалявам, че се налага да изчезна. И да внимава да не загуби любимата

ми книга. И... ох - тя вдигна вежди и се престори, че ѝ е хрумнало още нещо: - Моля ви, кажете ѝ да не прерязва гърлото ви, тъй като съм сигурна, че ще се опита да го направи, щом разбере, че сте ме отпратили.

- Ще ѝ предам - рече Хабим; и гласът, и нишките му бяха сериозни. - Сега побързай. Не се

съмнявам, че кръвовещият вече те търси.

Изьолт кимна веднъж с глава - като войник пред генерала си, - след което отвори

вратата и прекрачи в задушната, претъпкана кухня.

ШЕСТ

С приближаването на барабаните яростта на Сафи надрастваше все повече.

Единствената причина да не се втурне след проклетия нубревненец, когато той се насочи

към кораба си (при това с все още незакопчана риза!), беше защото до него вървеше най-

високият и най-бледен мъж, който беше виждала в живота си... Както и поради факта, че

беше изгубила Изьолт от поглед.

Наложи ѝ се обаче да прекъсне трескавото търсене на нишкосестра си: стъпките и

барабанените удари на приближаващите се стражари секнаха. Тълпата на кея също

притихна.

Хряс, туп... плис.

Един дълъг миг единствените звуци идваха от гълъбите, вятъра и тихия прибой.

После сподавен хлип - може би на някого, който беше познавал мъртвеца - накъса

тишината като назъбено острие. Хлипът отекна в ушите ѝ. Разтърси гръдния ѝ кош.

Нисък тон, който трябваше да запълни празнината, останала след смъртта.

Нечия ръка стисна мускула на ръката ѝ. Хабим.

- Насам, Сафи. Каретата...

- Трябва да намеря Изьолт - прекъсна то тя, без да помръдва. Без да мига.

- Тя е на сигурно място.