Веровещица

но в крайна сметка се отказах. Исках да помагам на хората, а в столицата беше невъзможно

- тя върна буркана в торбичката и обърна вещерския си знак към Сафи. - Явно е част от

благословията на водовещия-лечител. Нуждая се да помагам, а когато не го правя, съм

нещастна. Затова години преди да се стигне до Спогодбата, се отказах от титлата си и

отпътувах за Сирмайските планини, за да положа карауенска клетва. Кладенците винаги са

ме зовели, а и осъзнах, че с бялото наметало ще получа шанса си да помагам на хората. Ти

откъде идваш, домна?

Сафи пое уморено дъх; веригите ѝ се разклатиха от движението.

- От Орхинските планини... в централна Картора, Там е студено и влажно. Ненавиждах

го.

- А Изьолт е от селището на миденците? - Иврен положи новата превръзка на ръката на

нишкосестра ѝ и почти болезнено бавно я омота около мускула ѝ. - Сега си спомням.

Гърдите на Сафи се свиха. Сребриста коса. Монахиня-лечителка.

- Вие... - издиша тя. - Вие сте монахинята, която я е открила.

- Аха - отвърна Иврен простичко. - А това е изключително важно - тя я стрелна косо с

мрачен поглед. - Знаеш ли защо?

Сафи поклати глава бавно.

- Защото е... невероятно съвпадение?

- Не е съвпадение, домна, а е дело на Съдбата. Чувала ли си „Скръбта на Еридиси“ ?

- Имате предвид песента, която пеят пияните моряци?

Иврен се изхихика тихичко.

- Именно нея, макар че тя всъщност е част от доста по-дълга поема. Цял епос, който

карауените смятат... - тя замълча и погледът ѝ се размаза, сякаш търсеше правилната дума.

- ...за предсказание - довърши накрая и кимна, - тъй като Еридиси била видевеща, а много

от виденията ѝ се сбъднали.

- Още от постъпването си в Манастира, домна, нося усещането, че и аз съм част от тази

Скръб.

Сафи я измери недоверчиво с очи. Доколкото знаеше, в текста на песента се говореше

само за предателство, смърт и вечна загуба. Определено не беше нещо, което човек би

пожелал да се сбъдне - камо ли като негова лична съдба.

Когато обаче Иврен заговори отново, не беше за Съдбата или за предсказанията -

вниманието ѝ отново се беше насочило към нежното лице на Изьолт.

- Изьолт е много болна - промърмори тя, - но се кълна в Кладенците на произхода, че

няма да умре. По-скоро ще умра аз, отколкото да го допусна.

Думите ѝ разтърсиха Сафи толкова силно с наситената си истинност, че в отговор тя

успя единствено да кимне. Защото тя самата беше готова на същото за Изьолт, точно както

знаеше, че и Изьолт би го сторила за нея.

Мерик се беше втренчил в масата с картите пред себе си... в ефировещерската

миниатюра, дадена му от Вивия. Кълен се беше облегнал на близката стена, скован и

безизразен. Студът наоколо беше единственият признак, че е разтревожен.

Слънцето надничаше между облаците над „Жана“, която се повдигаше и спускаше по

морските вълни. Макетът ѝ на картата се носеше гладко напред... За разлика от

далмотския търговски кораб. Той беше забавил значително ход и скоро щеше да се озове

точно където Мерик беше казал на Вивия, че се намира... точно в мига, в който ѝ беше

казал.

Пред очите му лъжите му се превръщаха в истина.

Вероятно можеше да опита да попречи на сестра си с някоя нова измислица за рязка

промяна в курса на търговския кораб... Но се съмняваше, че би му повярвала. Най-вероятно

вече беше на позиция и очакваше нищо неподозиращата си жертва да премине покрай нея.

- Май ни изкопах доста дълбок гроб - обяви Мерик дрезгаво.

- Да, но после ще ни откопаеш - разпери ръце Кълен. - Винаги успяваш.

Принцът подръпна яката си.

- Бях невнимателен. Вълнението около този трижди проклет договор ме заслепи, а

сега... - той издиша рязко и се обърна към Кълен. - Сега трябва да знам дали можеш да

направиш необходимото.

- Ако имаш предвид състоянието на дробовете ми -подметна Кълен нетърпеливо, - те са

в отлично здраве.

Стана още по-студено; около главата на Кълен проблеснаха снежинки.

- Не съм имал проблеми с тях от няколко седмици. Така че съм готов да се закълна - той

сложи юмрук над сърцето си, - че мога да прелетя до кораба на Вивия и да възпра

пиратския ѝ план. Поне докато не пристигнеш и ти.

- Благодаря ти.

- Не благодари на мен - поклати глава Кълен. - По чиста случайност се намираме тук, а

не във Веняса. Ако все още бяхме в другия край на морето, изобщо нямаше да сме в

състояние да се намесим - той замълча, след което въздухът леко се затопли. - Преди да

тръгна, трябва да обсъдим още нещо.

Това не звучеше добре.

- ‘Матското момиче долу - продължи Кълен. - Имаш ли план за нея?

Мерик пое въздух уморено и провери ризата си - все още беше загащена.

- Работя по въпроса, Кълен. Няма да позволя да умре, повярвай. „Жана“ и народът ни

обаче трябва да стоят на първо място.

Кълен кимна, очевидно удовлетворен.

- Тогава ще направя каквото трябва.

- Както и аз - рече Мерик. - Сега събери екипажа и призови приливовещите. Време е да