Веровещица

Принцът подскочи, а бузите му пламнаха - първият признак за нарастващо

раздразнение. Затова, макар и с изключителна досада, Едуан побърза да добави:

- ...Ваше Имперско Височество.

- Безсмислено, така ли? - Леополд опря палец до устните си. - Да не би да пропускам

нещо? - той се извърна към адмирала и го запита на отсечен карторски: - Нали флотата е за

това? Да ни връщат всичко, което онези вироглави нубревненци ни вземат?

Докато приказваше, бузите му потрепваха; Едуан поправи по-ранните си впечатления.

Леополд действително притежаваше твърде сприхав нрав, който беше повод за страх, ако

нечий адмиралски чин зависеше от невежите му кралски прищевки.

Затова той издиша рязко и отново заговори. Все пак той нямаше адмиралски чин за

губене.

- Флотата е за морски битки, Ваше Имперско Височество. Тоест в морето. Ние обаче не

сме тръгнали да се сражаваме в Нубревна, защото докато корабите ви наближат

нубревненското крайбрежие, домната най-вероятно вече ще е в Ловац. На мястото на

нубревненския ветровещ аз бих я откарал именно там.

Бузите на принца отново потръпнаха и той се обърна към Едуан на далмотски:

- Какво значение има, че момичето ще иде в Ловац? Нубревненецът отвлече годеницата

на чичо ми. Трябва да си я получим обратно.

- Двайсетгодишната спогодба - обясни Едуан - не разрешава на чужди кораби да

пристават в дадена страна без разрешение...

- Знам условията на проклетата Спогодба. Обаче повтарям - годеницата на чичо ми е с

тях. Това само по себе си е нарушение на Спогодбата.

„Да, ама не“, помисли си Едуан, но не беше в настроение да спори, затова просто кимна

рязко.

- Единственият начин да достигнем Ловац е да плаваме покрай Пазачите на Ноден - а

каменните паметници се охраняват от множество нубревненски воини. Дори да допуснем,

че флотата ви премине - което няма да стане, -ще трябва да преодолеем и омагьосаните

Водни мостове на Стефин-Екарт.

- Е - гласът на Леополд беше смъртоносно равен, - какво се очаква да направя тогава?

Адмиралът, капитаните и отдалечилите се ад-бардове потръпнаха като един... Едуан

вече разбираше защо. Хенрик поне имаше понятие от военни действия, разходи и

стратегия.

Да не говорим за елементарни познания по история.

Въпреки всичко обаче ситуацията му предоставяше удобен случай. Какъвто не беше

изключено да не му се удаде отново. Имаше шанса да спечели доверието на принца.

- Един кораб - произнесе той бавно и завъртя китки, три пъти навътре, три пъти навън.

- Нужна ни е най-бързата фрегата във флотата, както и всички приливовещи и ветровещи

наоколо. Ако успеем да застигнем нубревненците, преди да се доберат до родината си, можем да си върнем домната, без да нарушаваме Спогодбата... Ваше Имперско Височество.

Леополд го измери с очи, докато бризът развяваше светлите му къдрици във всички

посоки. После явно взе решение, защото потупа дръжката на сабята си и кимна на

кръвовещия.

- Действай, монахо. Незабавно.

Едуан се подчини със задоволството, че четирима офицери и осем ад-бардове - които

хвърляха смутени погледи към окървавените му гърди - бяха принудени да се подчиняват

на заповедите му.

Усещане, което беше и... разсейващо. Хората рядко гледаха право в него, а още по-рядко

заставаха толкова близо. Затова, когато най-сетне изготвиха плана и мъжете отново взеха

да преструват, че не забелязват присъствието му, той изпита облекчение.

После се погрижи да отнесат ковчежето му на карторския катер и тъкмо се върна при

каретата на Леополд, когато в носа му нахлу позната миризма.

Той застина на две стъпки от возилото и подуши въздуха.

Чиста езерна вода и мразовити зими.

Мирисът му беше познат, но кръвта, с която беше свързан, му убягваше. Леополд

миришеше на нова кожа и опушени огнища; ад-бардовете воняха на въжета и студено

желязо; морските офицери до един имаха подчертано океански кръвомирис.

Едуан беше срещал човека, преминал по кея наскоро, но не си беше направил труда да

запомни мириса му.

Тоест онзи не беше от значение.

И така, той забрави за уханието и нахлупи ниско качулка. Камбаните звъняха за

седемнайсетия час, тоест имаше време точно колкото да иде до улица „Риденса“ 14 и най-

сетне да уведоми баща си за последния си, изключително заможен работодател.

ДВАДЕСЕТ И ДВЕ

Със стегнати в оковите китки Сафи изучаваше спящото лице на Изьолт.

От устните ѝ несъмнено се беше проточила лига, но Иврен я нямаше, а Сафи беше

окована твърде далеч, за да направи нещо.

Изглежда не можеше да направи каквото и да било от полза. Избухването ѝ пред Мерик

беше доста детинска проява, но на нея не ѝ пукаше. Пукаше ѝ, че нападението ѝ не беше

успяло. И че в крайна сметка само беше влошила нещата.

В стаята беше сумрачно - пред следобедното слънце се бяха появили облаци. Зад гърба

ѝ морето плискаше. Корабът набираше скорост, вече почти не се люшкаше, а гигантският