Веровещица

уловим вятъра.

ДВАДЕСЕТ И ТРИ

Наближаваше залез слънце. Иврен беше излязла да потърси храна и беше оставила

Сафи на размишленията за Изьолт и за Съдбата. Вярно беше, че шансовете Изьолт да

срещне монахинята, която ѝ беше помогнала преди, не бяха малки - в крайна сметка колко

карауенски монаси можеше да има на континента?

Също така вярно беше, че срещата им по-скоро се дължеше на шанса и вероятността -

както това, че Райбър беше изтеглила Храбреца на лисиците от тестето с таро, - отколкото

на някаква стара поема, напътстваща живота на монахинята.

Звукът от приближаващи се стъпки разпръсна мислите на Сафи. Вратата на каютата се

открехна и зад нея изникна Мерик с дървена купа в ръка.

Той се ухили.

- Пак ли си дошъл да се бием?

Забележката беше груба, но силите на Сафи не ѝ стигнаха, за да се сдържи.

- Нужно ли е? - той влезе в каютата и бутна вратата с крак. - Май се държиш прилично.

- Така е - изсумтя тя.

Вярно беше. Въпреки че ѝ се щеше да заръмжи, да закрещи и да го накара да съжалява,

че изобщо е доближил желязо до кожата ѝ, Сафи имаше достатъчно ум, че да пилее силите

си за подобно нещо. Сега повече отвсякога се нуждаеше от план.

- Браво.

Той се приближи и сложи купата така, че да може да я достигне... макар че самият той

остана по-назад.

С подрънкване на веригите тя надникна в купата. Блудкава супа, на чиято повърхност

се поклащаше сухо хлебче.

- Какво е това?

- Каквото ядем винаги.

Той клекна и кръстоса очи с нейните. Бяха наситено тъмнокафяви. Той обаче

изглеждаше отнесен, а бръчките на челото му бяха смръщени.

- В общи линии костен бульон, с всичко, което съберем за казана.

- Звучи... апетитно.

- Не е - повдигна рамене той. - Но гледай - дори ще ти начупя хляба.

Той улови хлебчето в купата и с почти извинителна усмивка го разчупи и пусна хапките

в бульона.

Сафи го следеше през полуспуснати клепки.

- Това някакъв номер ли е? Защо се държиш добре с мен?

- Няма номер - в купата цопнаха нови парченца. - Искам да знаеш, че разбирам защо... ме

нападна.

Той бавно върна очи на нея. Бяха станали сериозни. Дори сурови.

- И аз щях да постъпя така на твое място.

- Тогава защо не спрем? Щом разбираш, защо не отведеш Изьолт на брега?

Единственият му отговор беше да изсумти неопределено и да пусне последната хапка в

купата. Сафи се загледа как тя подскача в бульона. По раменете ѝ плъзна раздразнение и тя

поде тихо:

- Ако очакваш да бъда благодарна за супата...

- Очаквам - прекъсна я той. - На кораба нямаме много храна, домна, така че получи

дажбата ми за вечеря. Така че да, малко благодарност не би била излишна.

Сафи нямаше какво да отвърне на това. Всъщност направо остана без думи - а

предпазливостта ѝ внезапно се удвои. Какво искаше Мерик от нея? Магията ѝ не долавяше

измама.

Принцът побутна купата.

- Яж, домна... о, чакай! За малко да забравя! - той извади лъжица от палтото си. - Какво

ще кажеш за обслужването? Знаеш ли колко от моряците са готови да убият някого, за да

получат лъжица?

- А ти знаеш ли - пресече го тя - колко моряци мога да убия аз с лъжица?

Думите ѝ предизвикаха ленива усмивка, но когато тя посегна към лъжицата, Мерик не я

пусна. Пръстите им се докоснаха...

И по кожата на Сафи пробяга топлина. Тя потръпна и дръпна ръка назад, с лъжицата в

нея.

- Скоро ще спрем - рече Мерик, очевидно не осъзнал реакцията ѝ. - Може да последва

битка и... исках да те предупредя.

- Битка с кого? - гласът ѝ звучеше странно високо, а пръстите, в които стискаше

лъжицата, все още тръпнеха. -Двете с Изьолт в опасност ли сме?

- Не.

Той поклати глава веднъж, но думата - и движението му - погъделичкаха магията ѝ.

Лъжа.

- Ще се погрижа да сте в безопасност - добави той след кратък размисъл.

Истина, измърка магията ѝ.

Тя повдигна вежди и сръбна от супата. Беше отвратителна - въпреки че тя беше много

гладна. Блудкава до степен на безвкусност, изстинала до степен на студ.

- Не ме гледай как ям - изфъфли тя. - Няма да убивам никого с лъжицата.

- Слава на Ноден - устните му се извиха нагоре. - Разтревожих се за целия екипаж.

Той замълча, после тръсна отсечено глава, сякаш за да прогони някакъв мрачен облак,

който го тормозеше.

После върна очи върху Сафи; проницателният му поглед - не го беше виждала толкова

проницателен досега - я изпълни с неприятното чувство, че той я вижда. Не само

повърхността, а цялата, с всичките ѝ тайни.

- Ако трябва да бъда искрен - продума най-сетне, - ти действително си заплаха, домна.

Затова се налага да стоиш в окови. Готова си на всичко за нишкосестра си, а аз съм готов на

всичко за Кълен.

Истина.

Сафи не издаде нито звук - с изключение на сърбането, затова той продължи:

- Двамата с Кълен се познаваме от малки - откакто отидох в имението на Нихар, където

работи майка му. Ти кога се запозна с Изьолт ?

Тя преглътна, едва не се задави с хляба, след което изхъхри:

- За какво ти е да знаеш?

- Благонамерено любопитство - рече с въздишка той.

Истина.