Веровещица

Изьолт сякаш загуби способността да я следи. Ако Сафи станеше императрица, тя нямаше

да има къде да иде.

Вратата щракна и се отвори. Иврен се вмъкна вътре с купа в ръка.

- Защо пациентката ми изглежда двойно по-бледа - изсъска тя на Сафи, - отколкото при

излизането ми? Изтощила си я, домна!

- Аз винаги съм бледа като мъртвец - рече Изьолт и спечели притеснена усмивка от

Сафи.

Когато монахинята най-сетне прецени, че Изьолт се е нахранила достатъчно, тя я

положи обратно по гръб. Сафи подрънка с веригите и извиси глас:

- Ще намеря огневещ-лечител, Из, чу ли? Заклевам ти се, че ще намеря, заклевам ти се,

че ще се оправиш.

- Приемам клетвата - прошепна Изьолт.

Клепачите ѝ тежаха твърде много, за да ги задържи отворени, затова тя ги остави да се

спуснат.

- Ако не намериш лечител, Саф, и аз умра, обещавам да те преследвам в остатъка... от

окаяния ти... живот.

Смехът на Сафи гръмна, неистово силен, и Изьолт за миг повдигна клепачи. Нишките на

нишкосестра ѝ бяха истерично бели.

Обаче... о, Иврен се усмихваше. Това беше хубаво. В сърцето ѝ се разля едва доловима

топлина.

Тя усети ръката на монахинята на челото си. След един удар на сърцето ѝ въпреки

скърцането на корабните греди, магията на Иврен бързо я дръпна под вълните на съня.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

С излизането си на главната палуба, за да изпрати Кълен при Вивия - и да нареди

„Жана“ да тръгне след него, - Мерик забеляза разкъсани лилави облаци по вечерното небе.

Рано или късно щеше да завали, но за момента въздухът беше тежък и задушен. Беше

настъпило онова безветрено затишие, при което корабите без вещици не можеха да

помръднат.

Подобно на миналата нощ моряците на „Жана“ се бяха строили в редици на палубата -

всички, с изключение на Райбър, която стоеше до ветробарабана, приковала очи в Кълен

на носа.

Мерик потисна въздишката си при вида ѝ. Трябваше да ѝ напомни да избягва да го зяпа

така откровено. Знаеше за тайната им с Кълен, но останалите моряци - не. И не биваше да

разбират. Не и ако Райбър искаше да остане на борда на кораба и в екипажа му.

Той закрачи към квартердека, за да огледа хората си. За разлика от предишната нощ,

сега нямаше нужда да пазят тишина. Затова той се насили да се усмихне - с усмивката, която слагаше, когато беше насаме с малкия си екипаж и пореше вълните на връщане към

Нубревна.

- Да подхванем песен за плаването - изрева той. - Какво ще кажете да започнем със

„Стария „Ейлен“?

„Стария „Ейлен“ им беше любима и няколко моряци също грейнаха с усмивки, щом той

се насочи към ветробарабана и пое неомагьосания чук от Райбър. Нито тя, нито друг от

екипажа имаше представя накъде са се насочили. Много му се искаше да мисли, че биха се

противопоставили на пиратския план на Вивия, но не беше съвсем сигурен.

Той блъсна четири пъти по барабана, а на петия моряците на „Жана“ подеха песента.

Четиринайсет дни със бурята се бориха,

четиринайсет дни с вятъра спориха!

Четиринайсет дни не утихна океанът

за екипажа на стария „Ейлен“.

Хей!

Тринайсет дни се клатиха и лашкаха.

Тринайсет дни за край се молиха!

Тринайсет дни неспирно плаване

за екипажа на стария „Ейлен.

Прегракналите от солта гласове на моряците подхванаха третия куплет, а Мерик

подаде чука на Райбър и застана на мястото си до тримата приливовещи. Именно в този

миг Кълен реши да се издигне над палубата, следван от ревящите вихри на вятъра. Не след

дълго той беше просто точка на хоризонта.

Най-младият от приливовещите подаде на Мерик ветроочилата, той ги сложи и щом

издутият свят разкриви измеренията си, той излая:

- Съберете водите си, мъже!

Приливовещите издуха гърди като един. Мерик направи същото: пое въздух и усети

познатата мощ. Под нея не тлееше гняв. Той беше спокоен като крайбрежна плитчина.

След това и той, и приливовещите издишаха. В краката му се завихри вятър. Към кораба се

понесоха вълни.

- Пригответе приливите! - гръмна гласът му и стихията в него излезе навън и въздухът

около него забушува.

- Пазете се!

Огромният заряд на магическата сила се изля от тялото му. Над кораба се изви горещ,

сух вятър. И опъна платната.

В същия миг водите на приливовещите заблъскаха по ватерлинията на „Жана“ и

корабът се понесе напред. Коленете на Мерик потрепериха и той удивено си спомни колко

по-гладко тръгваше корабът, когато нещата бяха под контрола на Кълен.

Девет дни в гонитба с морската лисица,

девет дни сред перки и зъби!

Девет дни потракване със челюсти

за екипажа на стария „Ейлен“.

Хей!

Мерик се остави на ритъма на песента и на ударите на ветробарабана. Силата