Веровещица

- Стори ми се... странно - извика Кълен между глътките въздух, - че екипажът е съвсем

малко. Няма начин... този кораб да прекоси Яданско море... с толкова малък екипаж. Затова

проверих под палубата - той заобиколи стълбата и я посочи. - Долу имате още хора.

- Не разбирам - надвика Мерик кънтежа на стъпките си. - Какво мислиш? Че част от

екипажа е напуснал?

- Именно.

Кълен спря до пречупената бизанмачта. Гърдите му направо се тресяха, но той

продължи:

- Мисля... че повечето моряци са се качили... на други кораби. А после тези тук... Ами, виж

сам.

Той посочи мачтата, пречупена на нивото на гърдите му, а после - и още нещо: два

предмета, облегнати на парапета на няколко стъпки от тях.

Брадви.

Стомахът на Мерик се превърна в стомана.

- Прерязали са мачтите сами. Мамка му. Мамка му. Вивия е попаднала в засада, Къл...

- Адмирале! - гласът на Райбър разцепи притихналия въздух. - Адмирале!

При втория ѝ вик той си даде сметка, че титлата доста му беше втръснала. Всеки път,

щом някой я употребеше, върху него се стоварваше огромен товар.

- Четири бойни кораба на хоризонта! Виждат се целите и се носят насам!

Той се опули и погледна Кълен само веднъж. После се хвърли обратно на главната

палуба, към сестра си - която продължаваше да ескортира марсточаните на нейния кораб.

Принцът обаче не намери време за гняв или за нови заповеди, тъй като в същия момент

Хермин се облегна на парапета на „Жана“ и изрева през шепи:

- Марсточаните са, адмирале! Настояват незабавно да им предадете годеницата на

император Хенрик. В противен случай ще ни потопят!

Мерик се спусна към парапета.

- Кого да предам?

- Искат годеницата на императора! - Хермин замълча, в очите му проблесна розовото на

магията му, а той добави: -Сафия фон Хастрел!

Целият свят сякаш забави хода си. Вселената сякаш си пое дъх и го задържа. Вълните се

движеха бавно като гъста кал, а поклащането на кораба беше наполовина по-бавно.

Сафия фон Хастрел. Годеницата на император Хенрик.

Внезапно всичко, абсолютно всичко се изясни - защо беше избягала от Веняса, защо

сигурността ѝ струваше колкото цял договор с Хастрел, защо я преследваше кръвовещ.

Въпреки това умът му не можеше да го побере. Ако тя беше годеница на Хенрик, значи

беше и бъдещата императрица на Картора. Както и собственост на Хенрик.

Защо обаче дробовете му се стегнаха от тази мисъл?

По дъските проехтяха стъпки. Появи се Кълен, с огненочервени бузи, на ръба на

пристъпа на задух. Ужасяващото прозрение върна нормалния ход на нещата. Мерик го

стисна за ръката.

- Добре ли си?

- Бивам - отсече Кълен. - Какво ти трябва?

- Искам да си на „Жана“, за да можем...

Той се поколеба и думите на следващата му заповед внезапно изчезнаха в облака на

съмнението.

- За да можем... ? - попита Кълен.

- Да предадем домната - довърши Мерик най-сетне. Не му се нравеше, но с нейния

живот щеше да спаси този на мнозина. - Изведи Сафия навън и я предай на марсточаните.

Кълен стисна челюсти. Погледът му потъмня, но не последва спор. Може и да не беше

съгласен, но все пак козирува и се зае с изпълнението на заповедта. След миг го нямаше на

палубата на марсточаните.

Мерик се завъртя, готов да зареди заповеди за Вивия и за екипажа ѝ, но думите угаснаха

на върха на езика му. Нубревненските моряци се спускаха под палубата на марстошката

галера; шест вещери се бяха строили в редица, приковали очи във Вивия.

Сред тях бяха и приливовещите на Мерик.

- Съберете ветровете и водите си! - изкрещя Вивия.

Той се понесе напред и с помощта на вятъра си прекоси кораба на един дъх. Стовари се

грубо до сестра си.

- Какво, по дяволите, правиш? Като твой адмирал ти заповядах да освободиш

марсточаните и да се върнеш на кораба си!

Вивия се изсмя.

- Да, но всички знаем, че за адмирал трябваше да бъда провъзгласена аз. Огледай се, Мери - тя махна към приливовещите. - Изгуби хората на татко, а аз му спечелих цял

арсенал.

При тези думи дъхът на Мерик заседна в гърдите му -при прозрението, че наистина

беше така. Корабът му, командването му, всичко, към което се беше стремил, се разпадаше

пред очите му. Беше му отнето от същата сестра, която винаги го беше мачкала под тока на

ботуша си.

- Ще има последствия - каза той тихо, но с отчаяние в гласа, Дори молба. - Някой, някъде ще поиска кръвнина за действията ти.

- Може би - тя повдигна рамене толкова небрежно, че жестът разкри истинските ѝ

чувства далеч по-ясно от каквито и да било думи. - Поне аз ще съм защитила народа ни, а

също така аз ще бъда онази, която ще постави империите на колене - тя му обърна гръб. -

Подгответе прилива, мъже! Отплаваме към Пазачите на Ноден, за да доставим новите

оръжия!

Проехтя далечен гръм. Мерик се врътна към хоризонта - към точката, откъдето се