Веровещица

проблясваха жилките на виолетов глад и черна смърт...

„Нишки“, осъзна Изьолт със смесица от страх и удивление. Не беше виждала по-големи -

бяха дълги поне колкото половината кораб. А най-странното беше, че сякаш идваха изпод

него. Под водата.

- Нещо идва - прошепна тя. - Нещо огромно и... гладно.

Иврен застина. После я стисна за рамото.

- Ти виждаш ли животински нишки?

- Не.

Яркото сребристо-черно се движеше светкавично.

- Но какво друго може да има под кораба?

- Ноден да ни е на помощ - въздъхна Иврен. - Морските лисици са ту...

Последните ѝ думи бяха погълнати от взрив от вода и звук. Корабът се наклони назад, а

от морето изригна нещо огромно... направо чудовищно.

Всичко плувна във вода, а завързаните марсточани се разкрещяха от ужас.

Изьолт обаче почти не ги забелязваше - вниманието ѝ беше приковано в създанието

пред нея. Змия, дебела колкото мачтата, която се виеше по вълните към носа отдясно на

борд. Вместо с люспи тя беше покрита с гъста сребриста козина, а главата ѝ беше лисича -

само че десет... двайсет пъти по-голяма от тази на нормална лисица.

Създанието затрака с челюсти и заизвива тяло към кораба. В устата си имаше далеч

повече зъби от което и да било нормално същество.

При това остри. Зъбите му определено бяха остри.

Онова, което стресна Изьолт най-много обаче, беше яркият, кръвожаден блясък на

нишките му - както и широко отворената му паст...

Съществото изпищя.

При описанието на морските лисици на Райбър Сафи не си беше представила това.

Както не си беше представила, че писъкът на създанието ще бъде като душите на

обречените. От гърлото на чудовището изскочиха хиляди пронизителни нотки, към които

се включи и крясъкът на второ чудовище, надвесило се над „Жана“ до тях.

Тъпанчетата ѝ едва не се пръснаха и тя отнесено си даде сметка, че сърцето ѝ е

учестило ударите си. Хвърли поглед към другия кораб, търсейки Мерик през разпененото

море, но го отмести в мига, в който близката лисица нададе писък.

Чудовището си беше намерило жертва - марсточанина, седящ най-близо до парапета на

кораба. Мъжът се опита да събере магията си и по ръцете му запращяха искри, но с вързани

китки му беше трудно да се отбранява.

Сафи се изправи на крака, вдигна ножа си и изрева:

- Остави го на мира!

Морската лисица изви шия към нея.

По дяволите. За миг леденосините очи на чудовището -носещи се стремително към нея

- я изпълниха с удивление, след което тя хвърли един от ножовете си. Той се заби в черната

зеница, морската лисица изметна тяло с писък и се скри под вълните. Корабът се заклати

мощно, но създанието не изплува повече.

Сафи хвърли трескав поглед към „Жана“, но установи, че и втората лисица се беше

махнала.

- Браво - обади се Изьолт.

Тя закрачи внимателно по главната палуба - очевидно движението в морето я

затрудняваше. В лявата ѝ ръка проблясваше ятаган.

Сърцето на Сафи надви главата ѝ. Гледката на Изьолт на крака - нищо, че силите ѝ

идваха от болкокамъка - я изпълни с желание да се засмее облекчено. Или да се разплаче.

Най-вероятно и двете.

Най-много я въодушевиха очите на нишкосестра ѝ. Блестяха и... бяха отворени.

- Ново оръжие? - попита Сафи със смущаващо пресипнал и дрезгав глас.

Изьолт се усмихна.

- Все с нещо трябва да опазя кожата ти.

Гърлото на Сафи я стегна още повече.

- Карауенската стомана е най-добрата, нали знаеш?

- Така е - изръмжа Иврен и се насочи към момичетата, стъпвайки уверено по клатещата

се палуба. - А ти, домна -измери тя гневно Сафи с очи, - само загуби ножа си и ядоса

чудовището още повече.

- Прогоних го.

Тя махна към поуспокоилото се море.

- Не! Те ловуват така - Иврен извади нов нож за хвърляне. - Проверяват кораба, пробват

как се бием. После се гмурват. Докато си говорим, и двете лисици набират скорост и се

носят към повърхността. Ще се опитат да разклатят корабите и ще сграбчат всеки, който

падне.

Сафи зяпна и усети вкуса на соления въздух.

- Искаш да кажеш, че ще се върне?

- Да - монахинята махна с нож към нея. - Затова вземи ножа и двете застанете

разкрачени, глупачки!

Сафи грабна ножа, а в същия миг Изьолт извика:

- Ето я!

Дъските се пръснаха с оглушителен трясък. Корабът рязко се заклати наляво... наляво...

Сафи изви тяло към палубата, обратно на движението му.

Зад нея се разнесоха крясъци. Марстошките моряци се затъркаляха към водата.

Вързаните им ръце им пречеха да се спрат.

Сафи и Изьолт се спогледаха - и Сафи начаса разбра, че мислят едно и също. Двете

едновременно спряха да се противят на накланящия се кораб и се оставиха на

гравитацията.

Дървесината задържа босите стъпала на Сафи на място и я принуди да заподскача на

ситни крачки след Изьолт, чиито ботуши се бяха плъзнали с лекота по мокрите дъски.

Изьолт стигна другия край първа, изрева и сграбчи една зелена туника точно преди

собственикът ѝ да се претърколи през борда. Беше брадатият огневещ-лечител.