Веровещица

Тя отклони любопитните си очи - беше ѝ трудно да задържа погледа си твърде дълго.

Нишките на Иврен, Сафи и всички останали грееха в хиляди ярки нюанси. Те се набиваха в

очите на Изьолт, независимо накъде ги насочеше. Към моряците, ужасени или в триумф,

замаяни от развоя на събитията или на път да се сринат от изтощение.

Внезапно няколко нишки край нея засияха с отвращение. Собствениците им бяха

забелязали кожата и очите ѝ. Никой обаче не изглеждаше враждебен, така че тя просто

забрави за тях.

След часове - а може би само минути - „Жана“ взе да забавя ход. Омагьосаният вятър

утихна съвсем и в привикналите с воя му уши на Изьолт остана единствено тишина.

Кожата ѝ, която беше опъвал доскоро, сега се отпусна. Естественият бриз сам тласкаше

кораба, а над главите им грееше пълна луна.

- Добре дошли в Нубревна - промърмори Иврен.

Изьолт се изправи и болкокамъкът просветна за миг. Тя се насочи към фалшборда.

Сафи и Иврен я последваха.

Брегът не се различаваше кой знае колко от този северно от Веняса - скалист, назъбен,

блъскан от бурното море. На мястото на горите по върха на скалите обаче лежаха големи

бели камъни.

- Къде са дърветата? - попита Изьолт.

- Там са си - отвърна Иврен уморено, - но вече не приличат на дървета.

Тя откачи рязко ножницата с ятагана от ремъка си, след което извади мазен парцал от

наметалото.

Дъхът заседна в гърлото на Сафи.

- Това не са камъни, нали? - обърна се тя към Иврен. - Пънове са.

- Аха - отговори монахинята. - Когато са мъртви, дърветата не могат да устоят дълго на

бурите.

- Защо... защо са изсъхнали? - попита Изьолт.

За миг Иврен огледа изненадано и Сафи, и Изьолт, сякаш за да се увери, че въпросът

беше искрен. След като установи, че е така, тя повдигна вежди.

- Цялото крайбрежие беше поразено по време на Великата война. Карторските

землевещи отровиха почвата от западната граница до устието на река Тимец.

Лед скова дробовете на Изьолт. Тя погледна Сафи, чиито ужасени нишки се бяха свили

навътре.

- Защо не сме чували за това досега? - попита монахинята Сафи. - Учили сме за

Нубревна, но... в нашите учебници по история страната е описана като тучна и пълна с

живот.

- Защото историята се пише от онези, които печелят войните - отговори Иврен.

- И все пак... - продължи нишкосестра ѝ и извиси глас, а нишките ѝ се разтвориха. - Ако

всичко беше лъжа, щях да го разбера.

Тя улови Изьолт за ръката и я стисна толкова силно, че Изьолт усети болка въпреки

болкокамъка. Раната ѝ затуптя.

Болката обаче беше ободряваща. Тя я пое, доволна, че я накара да изпъне гръб и да

отвори уста. Очите ѝ се спряха на благоговейното, съсредоточено лице, с което Иврен

чистеше ятагана си - същия, който беше използвала тя самата. По лъскавата стомана все

още лепнеше кръвта на морските лисици.

Докато монахинята търкаше с отработени, сигурни движения, Изьолт изведнъж се

замисли колко ли ножа беше изчистила през живота си. Беше лечителка, но и боец - при

това поне половината ѝ живот беше преминал във Великата война.

Когато те двете със Сафи почистваха своите остриета, бършеха петна от пръсти и пот -

пазеха стоманата от всекидневието.

Когато обаче Иврен... а и Хабим и Матю... дори Гречя... лъскаха мечовете си, те чистеха

кръвта, смъртта и миналото, което беше невъобразимо за Изьолт.

- Разкажете ни - рече тя тихо - какво се е случило с Нубревна.

- Карторците започнаха всичко - поде Иврен простичко и думите ѝ затанцуваха по

вятъра. - Землевещите им раниха почвата. Седмица по-късно Далмотската империя ни

изпрати своите водовещи, за да отровят крайбрежието и реките. Накрая - макар и не по

важност - марстошките огневещи изпепелиха източната ни граница до земята.

- Действията им очевидно бяха съгласувани, защото запомнете едно - Ловац така и не

падна. През всички векове война Пазачите на Ноден и Водните мостове на Стефин-Екарт

ни държаха в безопасност. Затова според мен империите са решили, че ако се обединят за

кратко, може и да успеят да ни сринат - веднъж завинаги.

- Но не се е получило - вметна Изьолт.

- Поне не в началото - Иврен спря да чисти и отправи взор в далечината. - Империите

съсредоточиха последните си атаки в месеците преди Спогодбата. После изтеглиха

армиите и флотите си, но оставиха магията да ни довърши. Отровата се просмука в

почвата, плъзна нагоре по реките, а марстошките огньове изгориха цели гори до земята.

- Селяните и земеделците бяха принудени да навлязат в сушата. Колкото се може по-

близо до Ловац. Градът обаче вече беше твърде пренаселен. Мнозина загинаха, а оттогава

жертвите са нараснали неимоверно повече. Народът ни гладува, момичета, а империите са

на крачка от това да ни разгромят веднъж завинаги.

Изьолт премигна. В гласа на монахинята се прокрадна нотка на обреченост, а в

нишките ѝ просветна розово примирение.

До нея Сафи изпусна дъха си.

- Мерик наистина се нуждае от този договор - прошепна тя.