Веровещица

Гласът ѝ беше лишен от чувство. Нишките ѝ бяха притихнали, застинали - сякаш беше

твърде ужасена, за да изпитва каквото и да било.

- Чичо ми обаче е направил договора невъзможен - без капчица кръв...

Във въздуха се възцари мълчание. Вятърът и виковете на моряците долитаха отдалеч. И

изведнъж всичко се промени - светкавично. Заслепяващо.

Сафи отскочи от фалшборда, а нишките ѝ се запремятаха с повече цветове, отколкото

Изьолт беше в състояние да изброи. Червена вина, оранжева паника, сив страх, синьо

съжаление. Това не бяха крехките разкъсвателни нишки, а яки, здрави съзидателни

такива. Всяко чувство, независимо от цвета му, излизаше от нея и се носеше над палубата, сякаш търсеше с кого да се свърже - когото и да било, - някой, чийто чувства да бушуват

също като нейните.

Тя се обърна към Изьолт и изрече с глас от камък и лед:

- Толкова съжалявам, Изьолт...

Погледът ѝ се плъзна към Мерик, след това тя повтори:

- Толкова съжалявам, че те въвлякох в това.

Преди Изьолт да я успокои, да каже, че нищо не беше по нейна вина, с ъгълчето на

очите си тя долови бяла нишка. Ужас. Тя се извъртя точно в мига, в който застаналият на

главната палуба Кълен се закашля. След което се преви.

А после падна.

Изьолт се спусна към него, следвана от Сафи и Иврен. Достигнаха го заедно с някакво

момиче с плитки, чиято кожа беше пълната противоположност на мъртвешката бледност

на Кълен. Мерик вече беше там. Беше го вдигнал да седне и разтриваше гърба му.

Разтриваше дробовете му, осъзна Изьолт, след като спря на няколко крачки от тях.

Сафи се закова до нея. Иврен обаче отиде до Кълен и приклекна.

- Тук съм, Кълен - рече Мерик дрезгаво.

Нишките му горяха със същия яркобял ужас като тези на Кълен.

- Тук съм. Отпусни дробове и въздухът ще се върне.

Помощник-капитанът мърдаше с уста като риба, опитвайки се напразно да поеме

въздух. Явно успяваше да издиша, но не беше в състояние да вдиша. Кашлицата, която

разтърсваше тялото му, отслабваше с всеки напън.

Опулил очи, с пребледнели бузи, Кълен се обърна към Мерик и поклати глава.

Сафи се отпусна на палубата до тях.

- Мога ли да помогна?

Тя погледна принца, после момичето, а накрая - и Кълен, който се втренчи в нея.

Помощник-капитанът обаче успя единствено да поклати глава, след което обели очи и

се свлече в ръцете на Мерик.

Мерик и момичето мигновено го обърнаха по гръб, а принцът отвори широко устата му.

После долепи устни до неговите и изпразни пълните си с омагьосан въздух дробове в

гърлото на нишкобрат си.

И пак, и пак, без да спира. Цяла вечност - вдишване, издишване, трескави, ужасени

нишки... Наоколо се струпаха моряци, макар че проявиха достатъчно разум и не се

приближиха прекалено. Сафи стрелна Изьолт уплашено с очи, но тя беше безсилна. Никога

не беше виждала подобно нещо.

Внезапно гърдите на Кълен се помръднаха едва-едва. Той дишаше.

Няколко мъчителни секунди Мерик задържа очи върху гръдния му кош, след което се

преви на две с облекчение. Нишките му засияха в розовия оттенък на нишкобратята -

чисти и бляскави.

- Благодаря ти, Ноден - промърмори той в гърдите на Кълен. - О, Ноден, благодаря ти.

Същото чувство проблесна в нишките на останалите моряци... дори в тези на Сафи и на

Иврен.

При все това най-ярко грееха нишките на Мерик и на момичето... а нейните бяха

обагрени в чисточервения цвят на сърценишката.

- Нека го прегледам - каза Иврен и положи нежно ръка на гърба на Мерик. - За да се

уверим, че не е увредил нещо.

Мерик скочи на крака с разкривено от гняв лице. А нишките му...

Изьолт се стресна от наситеността им.

- Нарушихте заповедта ми! - изкрещя той на леля си. - Изложихте кораба и хората ми на

риск! Домната беше единственият ми залог!

Иврен остана неподвижна, със спокойни нишки.

- Имахме нужда от огневещ-лечител за Изьолт. Без него щеше да загине.

- Всички щяхме да загинем! - тросна ѝ се Мерик отново.

Тя не му се възпротиви.

- Изостави поста си, без да се замисляш за останалите!

Нишките на Сафи блеснаха в отбранителен гняв. Тя скочи на крака.

- Вината не беше нейна - просто направи онова, което ѝ наредих аз.

Мерик се врътна към нея.

- Така значи, домна? Значи не си бягала от годеника си? И не си бягала от

преследвачите си, така ли, веровещице?

Студ скова стомаха на Изьолт. И мускулите ѝ. Откъде беше разбрал?

„Няма значение?

С тази мисъл тя сви колене, готова да скочи към Сафи. Да я защити...

Докато нишките ѝ не примигнаха в бежово колебание - сякаш се канеше да скрие тази

истина от Мерик. Затова Изьолт изобрази на лицето си пълното нишковещерско

спокойствие. Нямаше да издаде тайната ѝ.

- Откъде чу този слух? - попита Сафи накрая с равен, предпазлив глас.

- Марсточаните знаят - наведе се Мерик към нея. - Гласовещият им беше така добър да

сподели с моя. Отричаш ли?

Светът забави ход и вътрешният спор на Сафи като че се просмука във всичко наоколо.

Бризът сякаш отслабна и затихна.