Веровещица

и изпъна тяло колкото можеше. Ножът ѝ се заби в косматата челюст. Обля я кръв.

Зададе се и Изьолт. Носеше се ниско по фалшборда. Ятаганът ѝ се заби дълбоко във

врата на чудовището. Морската лисица подскочи и главата ѝ се отпусна.

Изьолт изтръгна ятагана и от онази рана също плисна кръв. Сафи се претърколи надолу

и с всички сили нанесе съвършен удар с ножа си.

Създанието беше отворило широко уста. Тя запрати ножа напред, той влетя в гърлото

на лисицата и се заби там.

Изьолт пък замахна с ятагана и съсече челото на чудовището.

Морската лисица нададе вой - отчаян, обречен вой, -след което потъна под вълните.

Първата лисица пусна кораба. Съдът се стовари в морето, а Сафи и Изьолт едва успяха да

се вкопчат в парапета, преди да бъдат изхвърлени зад борда* Пръсна солена вода, навсякъде се търкаляха и залитаха хора, но те двете се държаха здраво.

Накрая корабът се успокои. Сафи успя да се вдигне на крака и издърпа и нишкосестра

си до себе си.

- Как си? Къде те боли?

- Навсякъде - ухили се Изьолт. - Болкокамъкът не е особено силен.

Преди Сафи да успее да извика Иврен на помощ, Мерик изрева:

- Още е рано за празнуване!

Стъпките му прокънтяха по палубата, а около него се завихри все по-шеметен вятър.

Иврен тичаше след него.

- Животното още не е мъртво.

Той достигна до Сафи и вятърът се заигра с дрехите и с косите ѝ.

- Ще се върне.

- А и марстошката флота все още се носи насам - вметна Иврен и посочи хоризонта.

- Да не говорим за втората морска лисица - Изьолт сграбчи Сафи за ръкава и я дръпна от

парапета. - Плува стремително към нас, този път към носа.

- Дръжте се - изрева Мерик. - Ще използвам магия, за дани...

Морската лисица удари. Корабът подскочи във въздуха. Краката на Сафи се отлепиха от

палубата и тя видя единствено ярките облаци и лилавото сияние - вятърът на Мерик ги

обгърна. Въздушният вихър отнесе и четиримата на „Жана“. Те се сринаха до бака тежко и

изключително болезнено. Сафи обаче нямаше време да провери дали е ранена. Докато се

оглеждаше за Изьолт - и я откри стиснала ръката си на няколко крачки, - тя забеляза

отблясъците от огън.

Не, от четири огъня. Каците с риба се бяха издигнали във въздуха и горяха. От тях

лъхаха топли вълни - заедно с миризмата на препечена риба. Край тях стоеше Кълен.

Дъхът му излизаше насечено, а очите се бяха изцъклили на лицето му. Той обаче успяваше

да задържи ръце напред, вдигнал каците във въздуха, без магията му да отслабва.

- Кълен - извика Мерик, вече скочил на крака, и се втурна към барабана. - Закарай

първата каца на място!

Той вдигна чука и зачака най-близката горяща каца да се обърне и да се плъзне пред

барабана.

После стовари чука. Въздухът изскочи от барабана и застигна кацата, тя се понесе над

водата, а пламъците се разгоряха бясно. После тя цопна във водата пред най-близката

марстошка галера.

- Следващата! - викна Мерик и след миг и втората каца полетя.

Последваха третата и четвъртата. Всяка падаше пред марсточаните.

- Отдалечава се - рече Изьолт.

Очите ѝ бродеха във водата под кораба и взеха да се отдалечават - към падналата във

водата риба.

- Спусна се след каците.

- Кръвожадни създания... - чу се Иврен.

Сафи подскочи - беше забравила за монахинята, свила се уморено край тях.

- Обичат пърлена риба.

Сафи закова очи във водата и проследи двете тъмни сенки, които се отдалечиха от

кораба, след което изскочиха изпод вълните в далечината. Нападнаха горящите каци; усукаха тела и се сбиха за рибата.

В същото време марстошките галери се носеха право към морските лисици. За части от

секундата Сафи почти съжали марсточаните - съмняваше се, че разполагат с каци с риба, които да изстрелят в морето за отвличане на вниманието.

След миг обаче се опомни - Изьолт се беше изпотила и трепереше. Сафи тръгна да ѝ

помогне, а вятърът - омагьосаният вятър - подухна над „Жана“ и изду платната ѝ.

Бойният кораб изстена измъчено, след което пое на изток.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ

Въпреки малкия болкокамък и свършеното от огневещия, в ръката на Изьолт

пулсираше тъпа, упорита болка. Тя все по-трудно успяваше да я пренебрегне, докато

сивото Яданско море и далечният бряг се носеха стремително край нея. Омагьосаният

вятър на адмирала и помощник-капитана направо беше вдигнал „Жана“ над водата в опита

им да отдалечат кораба от марсточаните.

Изьолт и Сафи седяха на бака; гърдите им се повдигаха често, а Изьолт непрекъснато

стрелкаше с очи Иврен до тях. Не можеше да се сдържи. Преди шест години и половина

жената я беше напътствала, направо я беше спасила. Изьолт имаше чувството, че знае

едновременно всичко и нищо за нея.

В спомените ѝ Иврен наподобяваше ангел. И беше по-висока. В действителност тялото

ѝ беше покрито с белези, със загрубели черти, остаряло... да не говорим, че беше с половин

глава по-ниска от Изьолт.

Косата ѝ обаче... тя беше все така лъскава и бляскава, каквато си я спомняше Изьолт.

Ореол, достоен и за Луната майка.