Веровещица

задаваха четирите марстошки бойни галери. И откъдето към „Жана“ летяха гюлета. Той

едва успя трескаво да запрати ветровете си напред.

Гюлетата цамбурнаха в морето.

Той скочи във въздуха над марстошкия кораб и отлетя на главната палуба на „Жана“.

Коленете му пукаха; укроти силата си с едно претъркулване, след което скочи на крака и се

развика на Хермин:

- Кажи на марсточаните, че се предаваме! Кажи им да прекратят огъня и ще им

предадем домната!

Гласовещият изкуцука на главната палуба, очите му се обагриха в розово и той

размърда диво устни.

Мерик огледа кораба и екипажа си и духът му се ободри при вида на липсите. Не всички

хора на баща му го бяха изоставили. Собственият му екипаж също беше останал.

Проехтя нов гърмеж. Той се извъртя в паника и опита да събере достатъчно магия, за да

възпре залпа на оръдията.

Излезе вятър - но не от него... от Кълен. Помощник-капитанът застана със залитане до

него и изстреля магията си навън. Мерик нямаше време да му благодари, нито пък да се

тревожи за дробовете му.

- Защо не спират с обстрела? - изрева той на Хермин. -Кажи им, че ще получат момичето!

Хермин заклати глава.

- Казват, че момичето вече не е достатъчно. Искат обратно и кораба си, адмирале.

Хермин посочи марстошката галера с разтреперана ръка.

Въпреки счупените мачти тя се носеше към Нубревна на вълните на приливовещите... А

Мерик беше останал без вещери и щеше да се наложи той да плати за всичко.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТ

Изьолт се опомни замаяно с въпроса защо светът вонеше на умряла риба, защо на

мястото на тавана имаше облачни лилави небеса и защо ръката ѝ гореше.

От гърлото ѝ се откъсна стон. Тя отвори очи - и на мига изкрещя.

Над нея се беше надвесил мъж, чиято огромна къдрава брада се беше разстлала чак по

корема ѝ. Той беше сложил ръце на ранената ѝ мишница. Изьолт не разбра какво прави, но

болеше като адските двери.

Тя отново писна и се опита да се измъкне.

- Тихо - прошепна Сафи, стиснала я здраво за рамото. - Той ще те излекува.

- Мускулът се лекува - промърмори Иврен от другата ѝ страна. - Но преди да започне да

оздравява, ще се влоши.

Изьолт преглътна едва - гърлото ѝ беше съвсем пресъхнало, - после върна очи на

брадатия лечител. В нишките му светеше зелена съсредоточеност, макар че от време на

време се долавяха и червените проблясъци на отегчението.

Да, наистина я лекуваше, но не му беше приятно.

В същия момент тя забеляза въжетата около китките му - бяха останали скрити под

широките му ръкави. Мъжът беше пленник. Тя се огледа наоколо. Да, още нишки, грейнали

от отегчение, с по някой яркочервен оттенък на яд тук-там. Под нишките стояха мъже в

редици с униформи като тази на лечителя.

Тя се обърна към Сафи.

- Това корабът на принца ли е?

- Не. Всъщност е този на сестра му...

В далечината проехтя гръм.

- Какво беше това? - изхриптя Изьолт.

Нишките на Сафи се обагриха в ръждива вина.

- Ами... хм... нападнати сме от бойната флота на Марсток.

- Оказва се - рече Иврен със стоманена нотка в гласа, -че приятелката ти е сгодена за

императора на Картора, затова марсточаните я преследват.

Нов гръмовен трясък нахлу в ушите на Изьолт. Сафи хвърли трескав поглед в морето.

- Приближават бързо - тя премина на марстошки и се обърна към лечителя. - Побързай,

или ще опиташ карауенския ми меч...

- Определено няма да я опита - прекъсна я Иврен.

- ...и карауенската ми камичка.

- Нито пък нея, но... - Иврен също премина на марстошки, - всички ще се издавим, ако не

приключиш по-бързо.

Мъжът изсумтя.

- Не мога да работя по-бързо. Проклетото номатче има плът на демонско изчадие.

С ловко движение, твърде бързо, за да бъде предотвратено, Сафи измъкна един нож от

ремъка на Иврен и го опря в гърлото му.

- Повториш ли го, си мъртъв.

Очите на мъжа проблеснаха още по-гневно, но той продължи работа с повече старание.

Проехтяха нови залпове, но сякаш идваха от хиляди километри. Както и с вонята на

мъртва риба и гъделичкането на брадата на лечителя.

Накрая гласът на Сафи надви болката ѝ.

- Приключи ли? Раната излекувана ли е?

- Да, но ще ѝ бъде нужно време, за да се възстанови.

- Но няма да умре ?

- Не. За съжаление. ‘Матска измет...

Гласът му секна и беше заместен от вой. Изьолт усети, че брадата му се вдига от стомаха

ѝ.

Зрението ѝ отново се фокусира и разкри Сафи, която блъсна лечителя към останалите

моряци.

- Проклет да си - изсъска тя след него. - Пустовещерска гад. Дано пропаднеш през

адските двери...

- Достатъчно - намеси се Изьолт.

Тя опита да стане. Иврен клекна ниско и ѝ подаде ръка... не, подаде ѝ нещо в ръката си.

Тънка връв с малък болкокамък.

- Това ще притъпи сетивата ти, докато магията на лечителя подейства.

Тя нахлузи връвчицата на дясната ѝ китка. Камъкът оживя и блесна - а болката

изчезна. Прилив на сили заля тялото ѝ, тя се изправи и дори успя да се усмихне на

монахинята.

Щом обаче се наведе към стъпалата си, в очите ѝ нахлу ярка светлина.

Сребристото лъчение я заслепи напълно - пулсираше и се завихряше наоколо. В него