Веровещица

Сафи се отдръпна от люка и веригите се отпуснаха. Внезапно прозря как трябваше да

постъпи. Планът се нареди в главата ѝ. Знаеше откъде да мине в трюма, как да се промъкне

горе и от кои моряци да се държи настрана.

- Можем да стигнем до огневещия - рече тя. - Докато другите са заети, може да го доведа

тук.

- Не - Иврен сви устни в мрачна физиономия. - Недопустимо е да качим вражески моряк

на този кораб. Това е прекалено - дори за мен. Но можем да обърнем плана ти наопаки и да

отведем Изьолт до него.

Тя извади от наметалото си ключ и го вдигна.

- Откъде го взехте? - опули се Сафи.

- Откраднах го от Мерик - рече монахинята със суха усмивка и се изправи на крака. -

Свали оковите и събуди Изьолт. Докато се уверя, че хоризонтът е чист, трябва да я

изправиш на крака. Ще имаме само един шанс да направим това.

Сафи кимна и стегна рамене. И крака. Най-сетне беше време за действие - и още по-

добре, беше свързано с бягане. Точно каквото знаеше да прави отлично.

В дъното на съзнанието ѝ обаче се завъртя неудобна, упорита мисъл: Мерик щеше да

побеснее. В крайна сметка излагаше договора му на риск, а вече я беше оковал именно

поради това.

Резултатът обаче си заслужаваше... Изьолт си заслужаваше.

Затова тя си пое дъх окуражително и грабна ключа от ръката на Иврен. После, щом

монахинята напусна каютата, пъхна ключа в ключалката. Оковите се отвориха със

задоволително изщракване.

Мерик прелетя на марстошката бойна галера с такава бързина, че стомахът му

изостана. Кълен се носеше до него, почти невидим в бесните вихри на ветровете им. Дори

през вихрушката обаче той успяваше да различи Вивия.

С набито тяло и тъмна коса като неговата, тя стоеше до трапа, свързващ марстошката

галера с нейния кораб, и ревеше заповеди. Нубревненските моряци превеждаха пленените

марсточани от другата страна, след което ги караха да сядат в редици на главната палуба.

Краката му докоснаха земята, но той не укроти магията си. Вместо това се завъртя

веднъж и я отприщи по палубата.

Магията се завихри около сестра му и я лашна към него. Тя обаче просто се усмихна и се

спусна грациозно до брат си.

- Излъга ме - изръмжа той и дръпна ядно ветроочилата си - за вида на миниатюрата.

- А ти ме излъга за местоположението ѝ.

Мерик долови смътно, че моряците бяха побягнали -сякаш към него се носеше огромна

вълна. Магията на Вивия обаче беше бавна, а неговият гняв - всепоглъщащ. Той извади

пистолета си и го опря в главата ѝ.

- Не би посмял - изсъска му тя. Чу се плясък и тя се отказа от вълната. - Аз съм ти сестра, както и твоя бъдеща кралица.

- Все още не си кралица. Върни хората на кораба им.

- Не - думата почти се загуби сред вятъра и глъчката. - Нубревна се нуждае от оръжия, Мери.

- Нубревна се нуждае от храна.

Вивия просто се изсмя - грачещ смях, който цял живот му се беше подигравал.

- Задава се война. Престани с тази наивност и помисли за своите сънарод...

Гласът ѝ утихна, щом той зареди пистолета и задейства огневещерското заклинание в

него.

- Никога не казвай - изсъска той, - че не ме е грижа за сънародниците ми. Боря се, за да

запазя живота им. Ти обаче... Ти ще навлечеш марстошките огньове на главите ни.

Постъпката ти е в нарушение на Двайсетгодишната спогодба. Ще те изправя пред визерите

и пред крал Серафин за наказание...

- Само дето не нарушавам нищо - тросна му се Вивия и оголи зъби, - затова престани с

тези формалности, Мери. Никой не е ранен. Екипажът ми преведе миролюбиво

марсточаните на моя кораб - от който ще се откажа в стремежа си да не престъпя

Спогодбата.

- Екипажът ти незабавно ще ги преведе обратно. Напускаме този кораб, Вивия, заедно с

товара му.

Със сетно усилие на мускули и магия той се завъртя на пети, готов да сложи край на

този „миролюбив ескорт“.

- Значи ще кажеш на татко? - викна Вивия. - Ще му кажеш, че си загубил кораба, който

той търсеше?

Той се закова на място и се извърна към сестра си. Очите ѝ - тъмни, същите като

неговите - блестяха.

- Какво каза?

Тя разкри зъби в широка усмивка.

- Кой според теб поръча миниатюрата, Мери? Всичко това беше по идея и по заповед на

татко...

- Лъжи.

Той се хвърли напред и вдигна пистолета...

Въздушната вълна го блъсна. Той залитна, едва не падна, а после си помисли замаяно:

„Кълен“.

Втората вълна възстанови равновесието му - както и здравия му разум. Нишкобрат му -

където и да беше в момента - най-сетне беше решил да сложи край на нещо, което Мерик

изобщо не биваше да подхваща. И никога не би подхванал, ако залогът не беше толкова

висок. Това беше сестра му, в името на Ноден.

Кълен изплува на пътя му, изблещил очи на зачервеното си лице.

- Имаме проблем - рече той задъхано. - Сериозен.

Той посочи немощно бизанмачтата на галерата и се отдалечи на бегом.

Мерик се втурна след него. Вивия и баща им излязоха от ума му, погълнати от нов

прилив на страх.