Веровещица

Пред очите ѝ нейните се измениха - от съзидателни станаха свързвателни.

С две широки крачки Мерик отново се озова до Сафи и приклекна. Вгледа се

настоятелно в очите й; тя устоя на погледа му.

- Ако не беше магията на Кълен, всички вече щяхме да сме мъртви. Причината беше

безразсъдното ти неподчинение. Това не може да остане безнаказано. Договорът със

семейството ти все още е валиден и по един или друг начин ще те закарам до Дейна. След

което ще осигуря храна за народа си.

За един... за два удара на сърцето пространството между тях - нишките, горящи между

двамата, - лумнаха в една ярка, алена нишка.

Изьолт обаче нямаше време да определи нюанса точно - дали беше уплътняваща се

нишка на любовта, или на непростимата ненавист - тъй като цветът избледня, а тя се

зачуди дали всичко това не беше плод на собственото ѝ въображение.

Беше почти забавно колко бързо гордо изправената снага на Сафи се озова в капана на

железата - като набито куче. Неподвижна. Приклещена. Без изход.

При това без никаква съпротива. Просто се беше подчинила, учудена, че е готова да

приеме оковите толкова лесно. Учудена къде се беше загубила способността да нападне.

Да побегне. Какво ѝ оставаше от предишния ѝ живот, ако загубеше и умението си да бяга?

Къде щеше да иде щастливото съществувание, изпълнено с таро, кафе и мечти?

Всичките ѝ надежди за свобода бяха изпепелени. Нямаше място, което да нарече „свое“

заедно с Изьолт. Нямаше как да избяга от двора на император Хенрик, от кроежите на чичо

си Ерон и от живота като веровещица-беглец.

Изьолт обаче беше спасена. Раната ѝ беше излекувана и тя беше спасена. Заради това си

струваше, нали ?

Сафи се загледа в нишкосестра си, която се тътреше след Мерик по палубата -

умоляваше го с безизразно лице, въпреки погнусата на моряците около себе си. Мерик не ѝ

обръщаше внимание; той се покатери на квартердека, зае мястото си на руля и заповяда

ветробарабанът отново да подеме ударите си.

Изьолт се отказа. Спря пред стълбата към вътрешността на кораба и се обърна към

Сафи. Изглеждаше по-безпомощна дори от миговете, в които беше на прага на смъртта.

Заваля. Нежният ръмеж по кожата на Сафи би трябвало да я успокои, но всъщност тя

имаше чувството, че вали киселина. Загуби се в самата себе си. Светът сякаш я задушаваше.

Не можеше да помръдне крака. Беше в капан, а капанът - в нея самата. Завинаги щеше да си

остане такава. Затворена в това тяло, в този ум. Окована в собствените си грешки и

нарушени обещания.

„Затова всички те изоставят. Родителите ти. Чичо ти. Хабим и Матю. Мерик”.

Името на принца заеча в ушите ѝ. Затуптя в едно със сърцето ѝ, с дъжда. В едно с

барабана.

Той искаше просто да спаси родината си, но Сафи не се беше трогнала от това - нито

заради него, нито заради живота на всички, които зависеха от него.

Изьолт залитна по палубата към нея с посърнало, бледо лице. Беше ѝ останала

единствено тя, единственото късче от стария ѝ живот. Колко време обаче оставаше, преди

и тя да се откаже?

Изьолт стигна до нея и се отпусна на колене.

- Отказва да ме изслуша.

- Трябва да си починеш - рече Иврен. - Прибери се в каютата.

Сафи потръпна, а веригите ѝ издрънчаха. Беше забравила, че монахинята беше окована

до нея. Дотолкова се беше вглъбила в себе си, че беше забравила всички останали.

Както правеше винаги.

Поради егоистичната ѝ алчност за главата на Изьолт беше обявена награда. Което я

беше принудило да напусне Веняса - и незнайно как да получи омагьосана стрела в ръката.

После пък, когато Сафи беше подхванала битка в нейно име - решена да направи всичко по

силите си, за да се отплати на половинката си и да я спаси от бедите, които ѝ беше

навлякла, - беше навредила на другиго. На много други хора. Ограниченият ѝ поглед я

беше повел по коварен път, а сега Мерик, Кълен и целият им екипаж плащаха цената.

При тази мисъл думите, които чичо Ерон ѝ беше казал във Веняса, оживяха в сърцето ѝ.

„Щом камбаните ударят в полунощ, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и да

продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила.“

Беше направила точно това, нали? В полунощ беше изоставила ролята си на домна.

Отново беше подхванала старото си безразсъдно, безсмислено съществуване.

Обаче... тя отказа да приеме това. Отказа да се превърне в онова, за което я мислеха

Ерон... както и много други. Беше затворена в това тяло, в този ум, но това не означаваше, че не можеше да се отвори навън. Не значеше, че не може да се промени.

Тя кръстоса очи с Изьолт, чиито бяха хлътнали и грееха неистово.

- Прибери се в каютата - нареди ѝ тя. - Трябва да се скриеш от дъжда.

- Но ти... - Изьолт се доближи; мокрите ѝ от дъжда ръце бяха настръхнали. - Не мога да

те оставя тук.

- Моля те, Из. Ако не се оправиш, всичко това ще се окаже напразно - Сафи се насили да