Веровещица

Той ѝ се усмихна широко и се тръшна на пейката с движенията на човек, който беше

прекарал дълъг, тежък ден. Черната дървесина простена.

Ванес се настани на пейката срещу него. Тя изправи гръб и наведе глава на една страна

в очакване. Почти на мига един млад прислужник дотича с чиния със захаросани плодове.

Леополд грабна един, изсумтя със задоволство и побърза да вземе още два. Секундите

преминаха в минути и макар че Едуан не се и съмняваше, че поведението на принца

целеше да обиди императрицата, тя показа единствено търпение - което далеч не можеше

да се каже за самия него.

Ако целта на посещението на Леополд беше да сипе дребнави обиди, значи

отклонението беше още по-голямо прахосване на време от първоначалните му

предположения. С тази скорост Сафия фон Хастрел щеше да достигне Пазачите на Ноден,

преди Леополд да е сдъвкал сладките си.

На четвъртия плод Ванес повдигна деликатно вежди и рече възпитано:

- Когато заявих, че флотата ми е пострадала, се надявах на вашата помощ. Може би не

съм била достатъчно ясна?

Леополд отново се ухили и бавно обърса устни с палец.

- Не се съмнявам, че Ваше Най-Величаво Величие си дава сметка, че сладкото може да

оправи и най-обречената ситуация.

Той ѝ подаде една смокиня.

- Не съм гладна.

- Не е нужно човек да е гладен, за да се наслади на това -той отново побутна смокинята.

- Вземете една. Божествени са почти колкото красотата ви.

Тя склони глава почтително и за изненада на Едуан прие захаросания плод. Дори

гризна едно парченце.

Той прокара език по зъбите си, озадачен от поведението ѝ. Леополд очевидно се

опитваше да я ядоса, а тя ловко отбягваше предизвикателствата му. Значи искаше нещо

важно... а тя винаги получаваше онова, което искаше. Защо тогава протакаше? Защо

държеше на маската на спокойствието, след като разполагаше с такава мощ? Едуан със

сигурност не би си направил труда.

Леополд явно мислеше същото, защото на шестата фурма изостави игричката си.

Отпусна се назад със зле прикрита досада и кръстоса крака.

- Какво се случи с флотата ви, Ваше Обожание?

- Морски лисици - отвърна тя простичко...

...и предизвика смеха на принца.

- Морски лисици - повтори той и повдигна вежди. - И очаквате да ви повярвам? А имаше

ли и сенко змейове и огнени ястреби? Не, не, почакайте - може би Дванайсетте са се

завърнали с прокълнатите си мечове и са пробили коритото на кораба ви?

Ванес не реагира, но въздухът в каютата като че се напрегна. Усойниците застанаха

нащрек, а Едуан плъзна ръка към дръжката на меча.

- В Марсток все още има огнени ястреби - заяви Ванес; тонът ѝ беше равен като преди

малко; маската ѝ беше непокътната. - Изглежда, че и морските лисици са се завърнали.

Едуан стрелна с очи Леополд с надежда да разгадае как ще постъпи принцът. Той

самият беше чувал за морските лисици, но доколкото знаеше, от десетилетия никой не ги

беше виждал. Както никога обаче Леополд замълча и остана непроницаем.

Затова Ванес продължи:

- Налага се да пристигна в Азмир, Ваше Височество, но се опасявам, че времето, нужно

на екипажа ми, за да поправи щетите на флотата ни, е твърде много. Моля ви да ни заемете

приливовещите от своя екипаж. Ние вече не разполагаме с такива.

„Тогава защо - замисли се сухо Едуан - долавям мириса на поне трима приливовещи под

палубата?“

Нямаше как да се е объркал - миришеха на линията на прилива и на речни бързеи.

Докато той обмисляше как най-удачно да уведоми принца, че императрицата лъже, Леополд махна с ръце и пророни:

- Ваше Имперско Съвършенство, нямаше как да не забележа, че един от корабите ви е

непокътнат. И не прилича на останалите. Всъщност изглежда... как го казахме? - той

изгледа многозначително Едуан, като ясно показа, че не очаква да получи отговор от него, а после щракна с пръсти. - Изглежда нубревненски. Точно така. Чудя се, Ваше Имперско

Съвършенство, как се е озовал във ваше владение?

- Натъкнахме се на него по случайност - отвърна Ванес равно. - Явно и той е бил

нападнат от морските лисици.

- В такъв случай - Леополд облегна лакти на коленете си - мъртвият му екипаж надали

би имал нещо против да стигнете до брега с кораба им.

За половин дъх Ванес замръзна. Не заговори, не мигна, дори дишането ѝ престана. След

това скочи на крака, гривните ѝ зазвъняха, а тя сложи на лицето си нова маска: на гнева. А

може би не беше маска, защото, когато вдъхна дълбоко, Едуан усети, че ударите на сърцето

ѝ се бяха ускорили. И сгорещили.

- Каните се да ми откажете помощ? - рече тя тихо. - На мен, Императрицата на огнените

деца, Избраната дъщеря на Кладенеца на огъня, Най-обожаваната сред марсточаните?

Тя протегна двете си ръце на масата толкова уверено, че и една от железните ѝ гривни

не дрънна.

- На мен, Унищожителката на прохода Кендура? Отказът ви е равносилен на факла в

собствената ви погребална клада, принц Леополд. Не ви съветвам да ме печелите като враг.

- Не знаех, че сме съюзници.