Веровещица

двамата с Кълен, - преди приливът съвсем да го покрие. Зад него имаше скрит залив.

Семейна тайна, която щеше да позволи на екипажа му да си отдъхне в безопасност.

Ако „Жана“ изпуснеше прилива обаче, щеше да му се наложи да чака до следобед на

следващия ден... което щеше да позволи на марсточаните или на морските лисици да ги

настигнат.

Погледът му се премести върху домната и Иврен, все още в окови. Мокрите златни коси

на Сафия висяха тежко, а бялото наметало на леля му беше посивяло от водата. Както

никога, от Изьолт нямаше и следа. Тя беше проверила Сафия и Иврен сто пъти през

първите четири часа от наказанието. От два удара насам обаче момичето стоеше под

палубата. Вероятно спеше.

Което радваше Мерик. При всяко нейно идване с увещанието той да пусне Сафи, мускулите на врата му се стягаха. Раменете му се прибираха към ушите и той потупваше

джоба си - за да се увери, че споразумението с Хастрел все още е там. Листата хартия се

бяха превърнали в последната му надежда за спасение, затова не се разделяше с тях.

Той провери документа за хиляден път. Листата бяха омачкани и мокри от дъжда...

Подписите бяха непокътнати, затова щеше да остави Сафия в оковите още малко. Може

и да не беше като Вивия по отношение на дисциплината, но все пак неподчинението си

имаше последици. Екипажът му знаеше това - дори го оценяваше, - така че той не можеше

изведнъж да омекне. Дори и решението му да окове жената, която един ден можеше да

стане императрица на Картора, да имаше последствия в бъдещето... Дори Сафия и

годеникът ѝ Хенрик да го накараха да си плати за изпълнението... не го интересуваше.

Предпочиташе да запази уважението на екипажа си, отколкото да се тормози какво би

могъл да стори някакъв идиотски владетел на страна, която, така или иначе, беше

осакатена.

Хенрик. Мерик така и не хареса противния старец. Като си представеше, че Сафия е

негова годеница. И че щеше да се омъжи за него... щеше улегне с него... с мъж, три пъти по-

възрастен от нея...

Не можеше да преглътне тази мисъл. Беше си внушил, че тя не е като останалите

благородници. Вярно, действаше необмислено, но беше предана. И вероятно се чувстваше

самотна като него в този свят на коварни политически игрички.

Обаче излезе, че Сафия беше точно като останалите карторски домове и домни.

Живееше с наочници и виждаше само онези, които смяташе за важни.

И въпреки това - докато подклаждаше гнева си, докато си повтаряше, че я ненавижда -

той не можеше да възпре едно „но“, което караше стомаха му да се свива.

„Но и ти щеше да направиш същото за Кълен. Би рискувал нечий живот, за да го

спасиш.“

„Но може би тя не иска да се омъжва за Хенрик или да става императрица. Може би бяга,

за да се измъкне от това”.

Той прогони тези доводи. Простата истина си оставаше - ако Сафия го беше известила

за годежа от самото начало, той щеше да я върне в Далмотия и да приключи с нея на мига.

И нямаше да му се налага да попада в тези предели на Яданско море, където беше принуден

да се бори с морски лисици, да се сражава с марсточаните, а накрая - и да подложи Кълен на

всичко това.

- Адмирале? - Хермин докуцука от квартердека с безизразно лице. - Все още не мога да

установя връзка с гласовещите в Ловац.

- О...

По навик Мерик изтръска дъждовните капки от палтото си. Хермин се беше свързал с

гласовещерските нишки преди часове в опит да говори с Ловац. И с крал Серафин.

- Дали пък... - взе да размишлява Хермин, като извиси глас над вълните и дъжда, над

скърцащите въжета и виковете на моряците, - може би всички гласовещи са заети.

- Посред нощ? - повдигна вежди Мерик.

- Или пък - продължи Хермин - проблемът е в моята магия. Може би съм твърде стар.

Мерик смръщи лице. Вещерските способности не отслабваха с възрастта. Хермин го

знаеше, Мерик също, така че беше безсмислено старецът да се опитва да смекчи онова, което очевидно се случваше: гласовещите в Ловац не отговаряха на призивите му.

Ако думите на Вивия се окажеха истина и ефировещерската миниатюра беше по

поръчка на баща им, то Мерик щеше да се заеме с въпроса по-късно. За момента трябваше

просто да доведе хората си до сушата, далеч от пламъците на Марсток.

Той погледна железните крачоли - и Сафия - и съзря Райбър приклекнала до нея.

- Поемете руля - изръмжа той, вече на път към палубата, след което изрева гневно: -

Райбър! Разкарай се оттам!

Единственото момиче в екипажа скокна и застана мирно. Мерик скочи на главната

палуба и тръгна тежко към нея, но Сафия остана с наведена глава.

- Ти - изръмжа той, - хващай парцала.

Той посочи близкия юнга, който старателно бършеше водата от дъските.

- Това е новата ти длъжност, Райбър, така че ако те хвана отново да се скатаваш, ще те

пратя на камшика. Ясно?

Домната вдигна брадичка.

- Аз я извиках - изхриптя тя.