Веровещица

се засмее. - Ще се оправя. Това не е нищо в сравнение с изненадващите тренировки на

Хабим.

Изьолт не се усмихна, както се беше надявала, но все пак кимна и се изправи

неустойчиво на крака.

- Ще дойда да те видя при следващия удар - тя погледна Иврен и вдигна китка. - Искате

ли си болкокамъка?

Иврен поклати леко глава.

- Ще ти бъде нужен, за да заспиш.

- Благодаря. - Изьолт отново обърна очи към Сафи и се взря дълбоко в очите ѝ. - Всичко

ще бъде наред - обяви тя простичко. - Ще оправим нещата. Обещавам ти.

После обви гърди с ръце и се отдалечи, оставяйки Сафи на надигащия се прилив на

веровещерството ѝ.

Защото те наистина щяха някак да оправят нещата.

ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ

В седемте часа, откакто картотският катер беше отплавал от Веняса, слънцето беше

залязло, луната беше изгряла, а Едуан не беше спрял да повръща. Единствената му утеха

беше, че окаяното му състояние беше дало искрата на мълва сред ужасените от Пустотата

моряци на борда: „Кръвовещите не могат да прекосяват вода”.

Да, дано разпространяха този слух по всички пристанища, на които попаднеха.

Той тъкмо премина към добре дошлите сухи напъни, когато катерът се натъкна на

четири разбити бойни кораба - три марстошки и един нубревненски. Въпреки

ожесточеното му ръмжене, че Сафия фон Хастрел не се намираше на тях, принц Леополд

все пак настоя да спрат.

Защото явно на борда се намираше императрицата на Марсток... и Леополд настоя

Едуан да го придружи на въпросния борд. Тъй като никой от ад-бардовете не се

противопостави на тази лудост - дори командирът им: мързелив, непочтителен млад мъж

на име Фиц Григ, - Едуан скоро се понесе във въздуха към галерата на императрицата на

ветровещерски вятър. Щом кацнаха, десет от Усойниците претърсиха небрежно него и

Леополд, без да настояват да оставят оръжията си, след което ги въведоха в каютата на

императрицата. Явно бяха убедени, че нито Леополд, нито Едуан имаха някакъв шанс

срещу отрововещерските им стрелички.

Той разпозна няколко от Усойниците - единствено по кръвомириса им, тъй като не

можеше да види лицата им под шаловете. Зигзаговидните им мечове, подобни на

стоманени пламъци, проблясваха на огневещерските фенери по палубата.

Оръжията бяха безсмислени. Неудобни и непотребни - особено при положение че най-

сериозното преимущество на човек от Усойниците беше отрововещерството.

Властта им над отровите беше изключително мрачно разклонение на водовещерството

- беше чувал, че е тръгнало от покварени водовещи-лечители, - но въпреки това неговите

способности се смятаха за магия от Пустотата. И него наричаха „демон“.

Винаги беше смятал това за... нечестно.

И все пак полезно.

Щом влязоха в каютата на императрицата, Усойниците се наредиха равномерно из

помещението и покрай стените. В средата на каютата имаше ниска, неугледна маса с две

пейки. До едната стоеше императрицата на Марсток.

Беше по-дребна, отколкото я беше запомнил... беше я виждал само отдалеч, но въпреки

фините ѝ кости кръвомирисът ѝ издаваше твърдост. „Пустинни билки и стени от

пясъчник. Ковашка наковалня и мастило от жлъчка.“ Мирис на железовеща, при това

могъща, както и на образована жена. При това въпреки че флотата ѝ беше разбита, Ванес

беше облечена в чиста бяла рокля, а изражението ѝ беше хладно, но благовъзпитано.

Той застана с широко разкрачени крака зад втората пейка, като междувременно

премисли кои бяха най-добрите изходи от каютата. Императрицата се усмихна. Усмивката

пробяга по устните ѝ като бриз - сякаш двамата с Леополд се намираха в балната зала.

Ванес вероятно знаеше кой - и какъв - беше Едуан, но не отбеляза присъствието му. Не

показа недоумението си, че Леополд се беше появил без ескорта си от ад-бардове.

Тя очевидно умееше да владее изражението си, като непрекъснато сменяше

внимателно премислени маски, чиято цел беше да задържат положението в каютата в

нейните изящни ръце.

„Защо обаче се старае толкова?“, зачуди се Едуан. Ако се вярваше на историите за

могъществото ѝ като железовеща, не ѝ бяха необходими номера, за да постигне своето. По-

старите карауенски монаси все още разказваха за деня, в който беше унищожила прохода

Кендура; тогава тя беше отприщила необятна и безстрашна магия, способна да срине цяла

планина.

При това го беше направила на седемгодишна възраст.

Едуан прие старанието ѝ за знак, че срещата им беше миролюбива.

- Ако позволите, бих хапнал марстошки фурми - рече принц Леополд.

Той се завъртя около масата, като че по-заинтригуван от ръкавелите на жакета си, отколкото от разговора с Ванес.

Маската, която беше нахлузил, обаче беше неумела и преиграна. Сякаш се опитваше да

се държи като благородник, докато Ванес просто беше такава.

Тя посочи пейката и железните ѝ гривни дръннаха.

- Седнете, принц Леополд. Ще наредя да донесат сладки.

- Благодаря ви, Най-свята сред светите.