Веровещица

- Не само за това. Могат да ти помогнат да намериш когото и да било от нишкоблизките

си - Изьолт извади втори камък изпод оцапаната си блуза. - И аз имам, виж. Камъните ще

засияят, когато някоя от двете е в опасност. Колкото повече се приближаваме една до

друга, толкова по-слаба ще става светлината.

- Кладенците да ме благословят - прошепна Сафи.

Камъкът внезапно като че удвои теглото си в шепата ѝ. Стана двойно по-удивителен

под розовите нишки - и хиляда пъти по-ценен. Възможността да открива Изьолт където и

да беше... възможността да я предпази от ад като онзи, през който беше преминала снощи...

това определено беше подарък.

- Откъде ги взе?

Вместо да отговори на въпроса ѝ, Изьолт рече:

- Този камък ти спаси живота: той ми помогна да те открия на север от Веняса.

На север от Веняса. Където тя беше получила стрела в ръката от собственото си племе.

Нищо чудно, че не искаше да говори за това.

Сафи сложи ремъка на врата си.

- Съжалявам - рече тихичко. - Никога няма да ти се наложи да се върнеш при миденците.

Никога.

Изьолт се почеса по ключицата.

- Знам, но... къде ще идем, Сафи? Съмнявам се вече да м-можем да се върнем във Веняса.

- Ще идем с принца. В Лейна, за да изпълня условието на договора.

- С принца - повтори Изьолт като ехо. Лицето ѝ остана непроменено, но тя сбърчи нос

едва забележимо. - А след Лейна?

Сафи потропа с пръсти по коляното си. Можеше ли да каже нещо, което да накара

Изьолт да се усмихне? Имаше ли място, на което нишкосестра ѝ отново би се почувствала в

безопасност?

- Какво ще кажеш за Салдоника? - подхвърли тя с глуповата усмивка. - От нас ще излязат

страхотни пирати.

Изьолт дори не опита да се засмее. Вместо това носът ѝ се сбърчи и тя се вторачи в

ръцете си.

- Майка ми е там. А-аз... не искам да я виждам.

Трижди проклятия на боговете. Разбира се, беше избрала точно мястото, където щеше

да иде Гречя. Преди да предложи нещо друго - нещо, което със сигурност щеше да накара

Изьолт да се засмее, вратата на каютата се отвори с трясък.

Иврен влезе със залитане. Двама моряци я побутваха в гърба. Монахинята тресна

вратата в лицето им, после се дотътри до момичетата... а Сафи не пропусна да забележи, че

гръбнакът на Изьолт се изправи на мига. А раменете ѝ се изпънаха.

- Трябва да те прегледам - изграчи Иврен и се отпусна на пода до Сафи. - Имаш синини,

домна.

- Дреболия - Сафи прибра крака.

- Синините може и да не болят, но вече не става дума само за теб.

Иврен погледна към люка - движеха се покрай огрения от луната бряг.

- Синината издава пролята кръв под кожата. Не бива да подценяваме условията на

договора.

Сафи изпусна дълга въздишка и умът ѝ отново се насочи към Мерик. Принц. Адмирал.

Той никога не напускаше изцяло мислите ѝ, а през дългите часове в железата почти не

беше мислила за друго. Почти не беше гледала друго освен слепналата му от дъжда коса и

решителния поглед, с който направляваше „Жана“ към дома си.

След като Иврен явно прецени, че здравето на Сафи е непокътнато, тя прегледа ръката

на Изьолт, а Сафи застана до прозореца и се загледа в приближаващия бряг. Мускулите я

заболяха от движението, от усилието просто да стои права. Това обаче ѝ харесваше.

Болката пропъждаше студа, мислите за Мерик, ужаса, преживян от Изьолт при племето, както и всичко останало, което беше по-добре да стане забравено.

Навън обаче нямаше кой знае какво. Скални отвеси и пръски от морските вълни, които

замъгляваха стъклото. Ако извиеше шия, тя успяваше едва-едва да различи бледата зора в

небето.

- Къде сме? - попита тя Иврен.

- В залив, който принадлежи на рода на Нихар - отвърна монахинята. - Държим го в

тайна от векове. До днес.

Говореше с леден тон и когато извърна поглед, Сафи установи, че се беше смръщила,

докато увиваше нова превръзка около ръката на Изьолт.

- Заливът е недостъпен от сушата - продължи тя, - тъй като е заобиколен от отвесни

скали; вътре има място само за един кораб. Така или иначе - тя завърза чистата превръзка

и кимна с удовлетворение, - мисля, че скоро ще го видите сами. Адмиралът възнамерява да

ни изкара на сушата. Оттук можем да продължим към Лейна пеша.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ

Мерик беше в каютата на Кълен, приковал очи в нишкобрат си. С посивяло лице Кълен

масажираше гърди с кокалчетата си и го гледаше от ниската койка. Райбър беше сложила

един чувал с брашно зад него, за да повдигне главата и дробовете му; косата и бузите му

бяха покрити с бяла пудра. На бледата утринна светлина напомняше мъртвец.

За разлика от каютата, която изглеждаше доста жива.

Самотният сандък на Кълен под прозореца преливаше от обичайния му овладян хаос, а

на пода се очертаваше същинска пътека от ризи и бричове до леглото.

- Твърде си зает с четенето, за да сгънеш униформата си? - попита Мерик и се настани

на ръба на леглото.

- Е, хвана ме - Кълен хлопна червените кожени корици на книгата си: „Истинската