Веровещица

история на Дванайсетте храбреци“. - Не можах да устоя и прочетох отново епическите

моменти. Щом се налага да пазя леглото, поне да се забавлявам - той хвърли око на дрехите

по пода, после се сви. - Вярно, че е доста разхвърляно.

Мерик кимна отнесено и се облегна на колене. Униформата не го интересуваше; Кълен

го знаеше.

- Не би трябвало да се забавим повече от три-четири дни - рече той.

- Не бързай заради мен.

Кълен се опита да го огрее с една от плашещите си усмивки, но опитът му мигом се

провали от пристъп на кашлица.

Щом тя отмина, Мерик продължи:

- Ще ида на север до имението и ще потърся Йорис. Не мисля, че ще се възпротиви за

Сафия, но Изьолт няма да му се понрави. Никога не е обичал ‘матсите.

- Никога не хареса и леля ти - отрони Кълен внимателно и се облегна на чувала с

брашно. - Предполагам, че и тя ще дойде с вас?

- Надали ще успея да я разубедя.

- Е, ако Йорис ти причини затруднения, кажи му - Кълен махна с ръка и хладен порив на

вятъра погъделичка Мерик, - че ще го смажа с ураган.

Мерик се смръщи на тази демонстрация на сила, но все пак замълча. От години спореха

относно това колко често и колко дълбоко бърка Кълен в магията си; Мерик не искаше и

днес да се разделят с този спор.

- Да ида ли до майка ти, докато съм на сушата?

Кълен поклати глава.

- Аз ще я посетя, щом се пооправя. Ако нямаш нещо против.

- Разбира се, че не. Вземи Райбър с теб. За всеки случай.

Веждите на Кълен скочиха високо.

- Ще известя Хермин, че аз съм наредил - побърза да добави Мерик. - Райбър знае как да

ти помогне в случай на пристъп... а екипажът го знае. Напълно логично е да дойде с теб.

Освен това... - той повдигна вежди и се вторачи в ноктите си; под тях имаше брашно и

мръсотия. - Не мисля, че вече има значение дали екипажът ще разбере за вас, или не. С

ролята ми на адмирал е свършено, Кълен. От Ловац не ми отговарят и се убеждавам все

повече, че Вивия е казвала истината за баща ми.

- Не се учудвам - рече Кълен тихо.

Мерик изсумтя и зачопли нокътя на палеца си. И този спор се точеше от доста време -

Кълен смяташе, че поведението на Вивия се насърчаваше от Серафин. Че кралят искаше

децата му непрекъснато да се карат.

Мерик обаче смяташе тази хипотеза за пълна глупост. Въпреки всичките си

недостатъци крал Серафин не би пилял силите си, за да предизвиква беди - особено

предвид, че Вивия и сама забъркваше достатъчно каши.

- Онова, което знам, Кълен, е, че този гроб е дълбок, а аз все още не съм намерил начин

да ни извадя.

- Но ще го направиш.

Кълен се наведе напред, а над върха на чувала изплува облаче брашно. При други

обстоятелства това би разсмяло Мерик... и него самия.

- Ако стигнеш до Лейна и получиш търговското споразумение, всичко ще се нареди.

Съдбата ти е величието, Мерик. Все още го вярвам.

- Не кой знае какво величие. Търговията ще бъде само с едно от стотиците карторски

земи. А и земята ни... - Мерик махна към прозореца и в гърлото му заседна самоироничен

смях. - Не се е подобрила от миналата година насам. Не знам защо надеждата ми все още е

жива, но е така. При всяко проклето завръщане се надявам, че ще се съживи.

Хъхренето, с което издиша Кълен, накара Мерик да се надигне.

- Уморен си. Ще тръгвам.

- Чакай - Кълен го сграбчи за ръкава на жакета и топлината отново напусна въздуха. -

Обещай ми нещо.

- Каквото поискаш.

- Обещай ми, че ще опиташ да се повъргаляш в чаршафите, докато си там. Много си

напрегнат - той си пое въздух. - Само като те видя, дробовете ме пристягат.

Мерик се изсмя звучно.

- А аз мислех, че ще бъде нещо сериозно. Имам доста причини да бъда напрегнат, нали

знаеш?

- Вярно е и все пак... - Кълен махна вяло с ръка.

- И с кого точно да се повъргалям? Жените не се бият за тази чест.

- С домната.

Сега вече Мерик се разсмя истински.

- Няма да се въргалям с домна. Особено с годеницата на императора на Картора. Освен

това заради нея гневът ми излиза от контрол. Само да си помисля, че държим добре курса, тя казва някоя глупост и бурята подхваща отново.

Кълен се закашля. Мерик закова разтревожени очи върху му, но установи, че просто се

беше разсмял - макар и дрезгаво.

- Това не е заради гнева ти, умнико. Магията ти реагира на жена, както го е намислил

Ноден. Какво, по дяволите, мислиш, че става с моята магия, когато двамата с Райбър...

- Не искам да знам! - Мерик вдигна длани пред себе си. - Наистина не искам.

- Добре, добре.

Смехът на Кълен се успокои, но кривата усмивка остана на устните му.

Мерик пък трябваше да озапти желанието да го удуши. Това не беше разговорът, за

който беше дошъл, а не искаше да се раздели с Кълен след напълно безсмислените

приказки за омачкани чаршафи.

Затова той се насили да кимне и да се усмихне.

- Предай на майка си поздрави, а ако се нуждаеш от мен, удари по ветробарабана. През

повечето време ще пътуваме към Лейна покрай брега.

- Аха - юмрукът на Кълен се долепи до гръдната му кост и той кимна уморено. -