Веровещица

- Някой трябва да провери Изьолт - вметна Иврен дрезгаво. - Момичето все още се

лекува.

Без да обръща внимание на думите им, Мерик протегна пръсти към яката си.

- Хващай парцала - каза той на Райбър. - Веднага.

Райбър козирува и се отдалечи. Той се завъртя към домната, готов да ѝ се развика да не

закача моряците му.

Тя обаче беше отметнала глава назад, със затворени очи и отворена уста. Светлината на

фенерите беше достатъчна, за да разкрие помръдването на гърлото ѝ под кожата. Както и

движението на езика.

Пиеше дъждовни капки.

Гневът на Мерик се изпари. За миг той потъна в ужас и извади споразумението с

Хастрел от джоба си. Подписите все още бяха там.

„Разбира се, че са тук - помисли, раздразнен от собствената си реакция. - Сафия не

кърви.“

Въпреки това обаче пръстите му потрепериха, а той разсеяно се зачуди на какво ли се

дължеше. Може би страхът му нямаше нищо общо с договора.

Мисълта се запровира из дебрите на мозъка му... а той побърза да я потуши, зарови я

дълбоко и прибра договора обратно в джоба си. После извади ключовете за железните

крачоли. Каквато и да беше причината за неоснователния му страх, щеше да се занимава с

нея по-нататък. Както и с упоритата тревога за крал Серафин, Вивия и Кълен.

Сега обаче беше време да сложи край на наказанието.

Той приклекна до Сафия и отключи първия крачол. Момичето го погледна с отпаднала

изненада.

- Свободна ли съм?

- Свободна в заключената си каюта.

Той разкопча и останалите железа и се изправи.

- Ставай.

Тя сви прогизналите си крака и се опита да се изправи. Корабът се разклати. Тя залитна

напред.

Мерик се спусна към нея.

Кожата ѝ беше мокра и студена, а тялото ѝ трепереше. Той я повдигна и изсумтя, после

я стисна в ръце. Екипажът му го следеше. Мерик е насочи към стълбата към вътрешността

на кораба, а Хермин му кимна одобрително.

Домната беше получила наказанието си; мъжете уважаваха това.

Лицето на Сафия досами неговото, миглите ѝ бяха слепнали от капките. Мокрите ѝ

дрехи се допираха до кожата му. Тя дишаше плитко. Мерик твърдо отказа да обръща

внимание и се съсредоточи върху стъпалата, докато най-сетне не се озова в тъмната

пасажерска каюта. Изьолт спеше и потръпваше на сламеника.

- Из... - пророни Сафия, размърда се в ръцете му и се протегна към нишкосестра си.

Мерик я отнесе до леглото, приведе се и я пусна. Тя падна до Изьолт. Момичето се

пробуди и се надигна, за да ѝ помогне, а Мерик се завъртя и напусна каютата, като си

повтаряше, че Сафия вече е в безопасност. И че вече няма да мисли за нея. Че никога повече

няма да си помисли за нея.

Да, но когато най-сетне стигна руля на бащиния си кораб и съзря Самотното копеле, извисило се над хоризонта пред тях, ръцете му все още бяха топли - а вратът му все още

трептеше от допира на Сафия.

Преди завръщането на Сафи Изьолт отново беше попаднала в клопката на кошмарите...

Късай, късай, извивай и късай.

Дращеха я пръсти. Дърпаха косата ѝ, роклята, плътта ѝ.

Нишки, които се разпадат, нишки, които умират!

В ръката ѝ се вряза стрела; болката изригна в цялото ѝ същество. Заедно с магията,магията... черна, зловредна магия...

- Доста гаден сън - гласът на сянката я изкара от кошмара. - Днес много трепериш и се

тресеш - от гласа ѝ сякаш капеше твърде сладък сироп. - Какво те тревожи? Не е само

заради съня - него го сънуваш непрекъснато.

Изьолт се опита да се извърне, но в която и посока да се обърнеше, сянката я следваше.

И избягваше всеки ритник или удар наум. При всеки неин опит да се измъкне сянката

забиваше ноктите си още по-дълбоко.

При това не спираше да бърбори - тя, защото сянката беше жена. Беше като нея, нишковеща, въобразила си, че двете с Изьолт си приличаха по нещо.

Именно тези приказки я плашеха най-много. Възможността странният глас да прилича

на нея. Възможността сянката да разбира личните ѝ болки далеч по-добре от когото и да

било друг.

Което, разбира се, я накара да се зачуди дали всичко това не беше плод на

въображението ѝ. Дали не полудяваше, докато всичките и надежди за бъдещето се

процеждаха през пръстите ѝ.

Или пък тя най-сетне се беше пречупила под нишките на света... и обикновеното ѝ

смъртно сърце просто беше станало на прах.

- Разстроена си заради племето - заяви сянката делово и събуди последните ѝ спомени.

- Моето племе също ме прокуди, знаеш ли... защото не бях като останалите нишковещици.

Не можех да правя нишкокамъни и да владея чувствата си, затова племето не ме искаше. И

ти си напуснала своето по тази причина, нали?

Любопитството в гласа ѝ беше нож с две остриета. Изьолт знаеше, че не бива да

отговаря... но не можа да се сдържи, когато сянката повтори въпроса: