Веровещица

Сафи не се хвана. Тя измери с очи близките моряци, които се катереха по мачтите.

После ги върна скептично на Изьолт.

- Сигурна ли си?

- Всичко е наред, Сафи. Не забравяй, че аз те научих на изкуството да кормиш.

Сафи се подсмихна, но нишките ѝ засияха развеселено в розово.

- Така ли беше, скъпа нишкосестро? Май си забравила, че във Веняса наричаха мен

„Великата месомелачка“ - тя вдигна ръка с престорена важност и се обърна към Райбър.

Следващата усмивка на Изьолт не беше престорена.

- Ти това ли си чула? - викна тя. - Всъщност ти казваха „Великата думомелачка“, Сафи,

защото устата ти не спира да мели.

Сафи се спря, преди да тръгне надолу - само колкото да погледне Изьолт и да прехапе

палец.

Изьолт не закъсня и веднага захапа и своя.

После се извърна към парапета и завари Мерик с високо вдигнати вежди. Иврен се

опитваше да потисне смеха си. Изьолт почувства задоволство, че беше разсмяла

монахинята, и по плещите ѝ се разля топлота.

- Радвам се, изглеждаш по-добре - рече Иврен.

- Радвам се, по-добре съм - отговори Изьолт и затършува за нещо остроумно, което да

добави. За каквото и да било, което да добави всъщност.

Обаче не ѝ хрумна нищо и бризът довя неловко мълчание. Тя взе да разтрива десния си

лакът, колкото да се занимава с нещо.

При това в нишките на Иврен пламна зелена тревога.

- Ръката те боли... колко глупаво от моя страна да оставя мехлемите си долу.

Тя се отдалечи бързешком и остави Изьолт с Мерик.

Сама с Мерик.

С принца, който би могъл да стане част от нишкосемейството на Сафи... или неин враг

със същата лекота. С принца, който в момента решаваше накъде - и как - пътуваха Изьолт и

Сафи.

Без да си дава точна сметка какво прави, Изьолт изтърси въпроса си:

- Женен ли сте?

Това беше първият въпрос, който задаваха нишковещиците при изработването на

нечии нишкокамъни, и като малка Изьолт беше чувала Гречя да го произнася хиляди пъти.

Мерик стисна далекогледа в пръстите си по-здраво. В нишките му просветна изненада.

- Хм... не.

- Имате ли възлюбена?

Той събра далекогледа, а в нишките му се преплете отвращение.

- Нямам възлюбена. Защо питаш?

Изьолт въздъхна наум.

- Нямам интерес към вас, Ваше Височество, така че ми спестете презрението си. Просто

се опитвам да преценя дали да тръгнем с вас към Дейна, или не.

- Дали да тръгнете? - тялото и нишките му се отпуснаха. - Нямате особен избор.

- Ако наистина смятате така, значи сериозно ни подценявате със Сафи.

Бузите му - и нишките също - лумнаха в гневно червено, затова тя реши да съкрати

нишковещерския си разпит. И все пак, когато той се завъртя на пети, за да се отдалечи, тя

препречи пътя му.

- Не ме харесвате - рече му. - Не сте и длъжен. Просто не забравяйте, че ако някога

сторите нещо на Сафия фон Хастрел, ще ви насека на парчета и ще нахраня плъховете с

тях.

Мерик не отговори - макар че изглеждаше изключително разгневен, когато я

заобиколи и се насочи към стъпалата.

Синьозелената жилка на разбирането в нишките му обаче даде на Изьолт да разбере, че

не само я беше чул, а и че беше приел предупреждението ѝ.

Което беше добре, защото го беше отправила съвсем искрено.

Сафи беше приклекнала ниско в лодката. Водата плискаше край бордовете, а Райбър

въртеше веслата, за да ги откара с Изьолт, Иврен и Мерик до брега.

Когато тя я отведе под палубата, Сафи ѝ се извини, че ѝ беше докарала неприятности.

Райбър просто повдигна рамене.

- Адмиралът много ръмжи, но не хапе. Освен това не го е яд на мен.

Това беше пълната истина. Мерик почти не беше поглеждал Сафи, откакто бяха влезли

в залива, а щом тя се опиташе да го попита нещо - „Пеша ли ще пътуваме? Имаме ли

провизии?“ - просто се обръщаше на другата страна.

Което - разбира се - я караше единствено да настоява за отговор още по-упорито.

Предпочиташе да ѝ изръмжи и дори да почувства ухапването му, отколкото да го гледа как

се преструва, че тя не съществува.

След минути лодката достигна до брега, Райбър скочи в дълбоките до колене вълни и я

издърпа на брега. Мерик и Иврен скочиха пъргаво на сушата. Сафи и Изьолт обаче не бяха

толкова грациозни.

- Матю и Хабим не успяха да ни научат на това – рече Изьолт и се опря на ръцете на

Райбър и Сафи, за да скочи. - Трябва да ги известим, че слизането от лодки е ценно

житейско умение.

- Не чак толкова ценно - обади се Райбър. - Просто слизаш и се качваш.

Сафи се прокашля.

- Изьолт се опитва да се пошегува.

- О... - захихика се Райбър. - Извинявай. Досега съм срещала само една нишковеща, при

това много стара. Вероятно в момента виждаш нишките ми ?

- Аха - отвърна Изьолт. - Позеленели са от любопитство.

На лицето на Райбър се изписа доволна усмивка.

- А... можеш ли да видиш и сърдечната ми нишка?

Изьолт сбърчи нос и стрелна Сафи притеснено с очи, преди да отговори:

- Аха, виждам я. Той е на кораба.

Райбър се ухили още по-широко - макар че очите ѝ грееха с отнесена празнота.

- Райбър - кресна Мерик.