Веровещица

На трийсет стъпки пред тях, осветена от слаб слънчев лъч, се виждаше единствено

гладка стена.

- Чудна работа, принце.

Той не отвърна на предизвикателството ѝ, затова тя продължи на пръсти след него, докато и двамата не достигнаха до стената... а той най-сетне не ѝ проговори. Слънцето

разкриваше бегло чертите на лицето му.

- Трябва да бутнем заедно - прошепна той, облегна рамо о стената и долепи длан до нея.

Сафи зае същата поза с другото си рамо.

- Едно... - зашепна той. - Две... Три.

Сафи натисна. Мерик също. После по-силно. После още по-силно. Сафи изсъска:

- Нищо не става!

Разбира се, в мига, щом не особено тихото възклицание се отдели от устните ѝ, стената

се придвижи напред със стържене и въздухът се раздвижи.

А тя се изтърколи в свят на мъртви дървета и посивяла земя. Мерик също залитна, но в

идиотски опит да се задържи се хвана за движещата се каменна врата, която просто го

преметна и той падна по гръб.

Тя се стовари отгоре му и блъсна гърди в неговите. И двамата изпуфтяха, а Мерик

простена от болка.

- Какво? - тросна се тя и се опита да се отблъсне от него.

Ръката ѝ се беше заклещила под тялото му и при всяко дръпване нейното се долепяше

до него.

В жилите ѝ пламна огън. На предишния ден се беше озовала близо до него по време на

свадата им, но сега се чувстваше... другояче. Усещаше всяка част на тялото му. Извивката на

хълбоците му, мускулите по гърба му... мускули, в които пръстите ѝ сякаш настояваха да се

вкопчат. Случайно. Напълно случайно.

Тя си даваше ясна сметка и за факта, че Иврен се смееше, а Изьолт беше зяпнала - което

далеч не подобаваше на една нишковеща. Преди обаче да им нареди да ѝ помогнат, Мерик

извъртя глава и стегна стомах под нейния.

- Слизай от мен!

Ръмжащият му глас избумтя в гръдния ѝ кош, но тя не намери време да изджавка нещо

в отговор, тъй като смехът на Иврен утихна... а на поляната проскърца дърво.

Иззад избелелите борове изникнаха върховете на двайсет стрели, а Изьолт пророни:

- Ох, Сафи. Нали ти каза да мълчиш.

ТРИДЕСЕТ

Мерик очакваше войниците с лъковете - наистина ги очакваше. Онова, което не беше

очаквал, обаче беше, че на предводителя им, майстор-ловец Йорис, ще му бъде нужно

толкова време да ги отзове.

Или че докато това стане, Сафия фон Хастрел ще лежи отгоре му.

Изьолт и Иврен - леля му с ниско нахлупена качулка - бяха облегнали гърбове в стените

на пещерата, вдигнали ръце. Мерик се стараеше всячески да не дава вид, че е приклещен

под Сафия. Че краката му са вплетени в нейните, че щом се повдигнеха, гърдите му опираха

в доста по-меките нейни, че нещо друго, а не ноктите ѝ, го дращеха по гърба и че нейните

буреносно сини очи са на няколко пръста от неговите.

Именно очите ѝ бяха главният виновник - причината гневът му винаги да изскача на

повърхността. Той обаче не възнамеряваше да отприщи магията си, независимо че му се

искаше да го направи до болка. Независимо че му се искаше да я обърне и...

Ноден да му е на помощ.

В гърлото му заклокочи стон и той се примоли земята да се отвори и да го погълне.

Сафия взе смущението му за смях.

- Това смешно ли ти се струва? Защото на мен хич не ми е смешно, принце.

- Нито пък на мен - отговори той. - И ти казах да пазиш тишина.

- Не, каза ми да бутна. Което и направих... само че ти падна. Къде остана безценното ти

вещерство ?

- Явно съм го забравил на борда на „Жана“ - той стегна корем и вдигна лице до нейното.

- Заедно с поносимостта ми към непрекъснатото ти опяване.

Ако останеше гневен, нямаше да му се налага да мисли за формата на устните ѝ. И как

щеше да се почувства при допира им до неговите.

Тя присви очи.

- Ако мислиш, че това е опяване, те чака голяма изненада...

- Ваше Височество? - прогърмя нечий глас. - Нима очите ми съзират кралския потомък

на Нубревна, сгушен под дамата? Свалете оръжията, момчета.

Стрелите сред дърветата се отпуснаха като една. Мерик мигновено отблъсна Сафия от

себе си и се надигна на крака.

Щом тя също стана, Изьолт и Иврен се приближиха, заели отбранителна поза, докато

„момчетата“ на Йорис се процедиха между дърветата начело с предводителя си.

Йорис беше слаб мъж с три пръста на лявата ръка - говореше се, че останалите били

отхапани от морска лисица.

- ‘Матска измет - цъкна той по посока на Изьолт и се изплю в краката ѝ. - Връщай се в

Пустотата.

Изьолт едва успя да сграбчи Сафия, преди тя да му се нахвърли.

- Ще ти дам аз една Пустота - заръмжа тя, - проклет, адски...

Шестима от войниците на Йорис насочиха лъковете си към нея, а между мъртвите

борове се показаха още стрели.

Мерик вдигна ръце.

- Успокой ги, Йорис.

Беше се надявал на по-радушна среща с един от идолите от детството си.

- Стрелите няма да отърват кожите ви - зафуча Сафия. - Ще ги нарежа с нож...

- Стига - сряза я Изьолт.

Мерик не я беше чувал толкова ядосана.

- Нишките му са безвредни.

Това накара Сафия да си затвори устата, макар че тя все пак се изпречи пред Изьолт.

- Свалете лъковете - заповяда Мерик по-високо. И по-ядно. - Аз съм Принцът на