Веровещица

Мерик се стресна - беше забравил за присъствието му. Беше забравил, че Иврен и

Изьолт се катерят към тях. Всичко вътре беше потънало в усмивката на Сафия. В истината

в думите ѝ. Ноден действително го беше чул.

- Този кораб - продължи Йорис - падна от небето преди близо година. Незнайно как, но

една буря го донесе. Когато падна, земята направо се разтърси. Падна с дъното нагоре, както го виждате, а от прозорците рукна храна.

Мерик поклати глава и се насили да върне мислите си в настоящето.

- А... ами моряците?

- На борда нямаше никого - отговори Йорис. - Но имаше следи от пръсване. Няколко

черни петна, които почистихме, както и следи по коритото, вероятно от морските лисици.

Но това беше всичко.

Зад Мерик проехтя вик и той извърна тяло. Иврен беше стигнала билото и беше видяла

гората и живота в нея.

Преди да успее да я достигне, тя се свлече на земята и удари длани в прашната пръст.

После просто му махна с ръка, от устата ѝ се зареди молитва, очите ѝ плувнаха в сълзи и те

потекоха по мръсните ѝ бузи.

Неговите очи също взеха да парят, защото именно за това беше работил - за това бяха

работили и той, и Иврен, и Кълен, и Йорис, и всички останали от детството му, бяха се

потили за него, бяха се борили.

- Как? - пророни Иврен, стисна свитото на топка наметало пред гърдите си и поклати

глава. - Как?

Въпреки отколешното недоверие на Йорис към Иврен, лицето му омекна. Дори той не

можеше да отрече, че Иврен Нихар обичаше тази земя.

- Реката е чиста - рече той с дрезгав, но приятелски тон. - Не знаем защо, но го открихме

- заедно с изникналата млада гора наоколо, - когато намерихме кораба. Не след дълго вече

бяхме изградили новото селище. Всяка седмица идват нови и нови семейства.

Семейства. За миг значението на думата убягна на Мерик... Семейства. Жени и деца.

Нима беше възможно?

Внезапно го осени ново прозрение, което направо изкара въздуха от дробовете му. Щом

Йорис беше постигнал това за няколко месеца, какво можеше да съградят с постоянен

приток на храна? Колко още можеха да построят и засеят?

Пръстите му се плъзнаха по редингота, към споразумението. Той погледна Сафия. Тя

отвърна на погледа му и се усмихна още по-широко.

А той съвсем забрави да диша.

Щом Сафи се отдалечи, за да помогне на Изьолт да изкачи остатъка от склона, дробовете му отново заработиха. Умът му си върна остротата и след като подръпна силно

яка, той протегна ръка към Иврен.

- Хайде, лельо. Почти стигнахме.

Тя подсуши бузи, макар че по-скоро размаза прахоляка и сълзите, отколкото ги

избърса. После се усмихна колебливо, сякаш беше забравила как да го прави.

Всъщност Мерик не си спомняше последния път, в който беше виждал леля си да се

усмихва.

- Не просто „почти стигнахме“, Мерик - тя улови ръката му и се изправи на крака. -

Скъпи, мили племеннико, почти стигнахме у дома.

ТРИДЕСЕТ И ЕДНО

Дарът на Ноден спокойно можеше да се нарече „най-щастливото“ село, което беше

виждала Сафи. Двете с Изьолт последваха Йорис, Мерик и Иврен по паянтов мост над

реката, която се плискаше сред жълтеникавите прашни брегове долу. Мостът ги отведе до

първата групичка дървени колиби; кръглите им покриви бяха сламени, а дъсчените стени

бяха избелели като дърветата, от които бяха направени. Къщите ѝ се сториха ужасно

крехки - една силна буря беше достатъчна, за да ги събори в бързеите на реката.

Обаче нубревненците явно бяха жилаво племе. Ако някой ураган отнесеше домовете

им, те просто щяха да започнат отначало. И пак, и пак.

Над моста прелетя врабче, от един покрив изграчи гарван, а над стръмните речни

брегове се заклатиха тучните листа на папрат.

И всички... всички, с които се разминаваше Сафи, се усмихваха.

Не на нея - нея просто я гледаха с любопитство. Със сигурност не и на Изьолт, която я

беше хванала под ръка, свита дълбоко под наметалото на Иврен. Обаче Мерик... Щом

хората забележеха принца си... Сафи не беше виждала толкова щастливи усмивки. Не беше

усещала магията си да пари толкова от истината, която стоеше зад тях.

Тези хора го обожаваха.

- Впечатлена си - рече Изьолт.

Беше спуснала ниско качулката, за да не се забелязва бледият цвят на кожата ѝ или

черната ѝ коса. Крачеше бавно, дишаше тежко над ръката на Сафи, но явно беше решила,

че ще стигне до базата на Йорис, преди да признае, че усеща болка или умора.

- Нишките ти греят толкова ярко, че и слепец би ги видял - продължи тя. - Би ли ги

озаптила малко? Току-виж получа грешна представа.

- Грешна представа? - изпуфтя Сафи. - В какъв смисъл? Ти не си ли впечатлена?

Тя посочи с брадичка сбръчкана старица на прага на един навес без прозорци.

- Онази жена направо се разплака при вида на принца.

- Ей онова бебе също плаче - Изьолт посочи жена с широка талия, сложила на коляно

малко бебе. - Явно и младежта на Нубревна обожава принца си.