Веровещица

прочете разкаянието в очите ѝ.

Усмивката му се изви по-широко, той кимна - почти сякаш приемаше извинението ѝ - и

отново насочи вниманието си към договора.

- Чичо ти просто държи да не пострадаш. Заяви го доста категорично, а и е съвсем

естествено да бъде педантичен по отношение на здравето на племенницата си.

- Чичо ми - тя махна снизходително е ръка - би сметнал, че съм в отлично здраве, дори

да бях намушкана четири пъти и надупчена от сто стрели. Вероятно окото му няма да

трепне дори да ме съсечеш, принце.

Мерик се изсмя.

- Предлагам да не опитваме, става ли?

Той въздъхна и се наклони встрани, докато лявата му ръка едва не докосна тази на

Сафи. А миризмата му не нахлу в ноздрите ѝ. Солена вода, пот и сандалово дърво.

Не беше твърде неприятна. Да не говорим, че ѝ беше трудно да отлепи поглед от голите

му китки - като нищо два пъти по-дебели от нейните, както и от тънките косъмчета по

предмишниците му.

- Ами годеникът ти? - попита той нежно и внимателно. - Как би се почувствал

император Хенрик, ако бъдеш пронизана от сто стрели?

Още преди да мигне, кръвта закипя в ушите ѝ. Защо я разпитваше за Хенрик? И защо

имаше чувството, че съдбата на целия свят зависи от отговора ѝ?

Когато най-сетне проговори, гласът ѝ звучеше изопнат като тетивата на лък.

- Хенрик не ми е годеник. Не мога да го приема. Няма да го приема. В един момент

танцувам с теб на бала, а в следващия... - тя се изсмя дрезгаво. - В следващия император

Хенрик ме обявява за бъдещата си съпруга.

Мерик издиша звучно.

- Искаш да кажеш, че дотогава не си знаела?

Тя поклати глава, като отбягваше очите му - макар че усещаше, че ги е впил в нея.

- Не знаех и за това диво бягство, което ми спретна чичо ми. Той спомена нещо за

големи планове, но и за милион години не бих могла да предположа, че ще бъда отвлечена

от Веняса, преследвана от кръвовещ и качена насила на кораба ти. Всичко е един огромен, безкраен водопад от изненади. Поне всичко това ме държи извън лапите на Хенрик.

Тя отново се изсмя притеснено, наведе се напред и се престори, че разглежда картата.

Обаче секундите минаваха, а очите ѝ не виждаха и една река или път. Сякаш контролът над

положението се местеше - изплъзваше се от нейните ръце и влизаше в тези на Мерик.

Накрая той се пресегна над картата и потупа една извита синя линия. Ръката му

докосна нейната.

Докосването изглеждаше случайно, но тя знаеше - убедена беше - по начина, по който се

движеше той, уверено и решително, че всъщност изобщо не беше случайно.

- Ще бивакуваме тук - рече той. - Йорис каза, че потокът е чист.

Сафи кимна. Или поне се опита. Сърцето ѝ беше заседнало в гърлото, а движенията ѝ

бяха станали некоординирани. Дори трескави, а тя не можеше да кръстоса очи с неговите.

Всъщност гледаше къде ли не по лицето му, само не и в очите.

Брадичката, бузите и горната му устна бяха покрити с набола брада. Триъгълникът

между веждите му беше сбръчкан, но не от недоволство. Беше напрегнал внимание. Онова,

което привлече вниманието ѝ най-вече обаче, беше ямката в основата на шията му - стори

ѝ се, че забелязва трепкането на кожата от пулса му.

Накрая тя пое риска да вдигне очи и установи, че неговите очи бродеха по лицето ѝ. По

устните ѝ. По шията ѝ.

Вратата се разтвори широко. Сафи и Мерик отскочиха един от друг.

Иврен влезе... и мигом отстъпи назад.

- Аз... да не прекъсвам нещо?

- Не - отсякоха и двамата едновременно и отстъпиха по две крачки назад. А после и

трета, за всеки случай.

Изьолт изкуцука в каютата след монахинята. Беше свалила качулката, разкривайки

бледото си лице. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне или ще припадне...или и

двете.

Сафи се спусна към нея, улови я за ръката и я отведе до един стол. После разкопча

карауенското наметало от шията ѝ и го подаде на Иврен.

- Много си потна. Зле ли ти е?

- Просто имам нужда от почивка - отговори Изьолт.

Мерик ѝ подаде чаша вода и тя му кимна с благодарност.

- Благодаря.

- Почивката няма да е достатъчна - настоя Иврен. - Нуждае се от лечение.

Дъхът на Сафи секна в леден ужас.

- От огневещ-лечител?

- Не от огневещ - побърза да я успокои Иврен, - но с неща, които в момента не мога да ѝ

предложа. Изтощена съм - от дни смуча от силата си... - тя замлъкна и прехвърли очи на

Мерик. - Ако можеше да идем при Кладенеца, бих могла да ѝ помогна.

Принцът застина и триъгълникът на челото му се задълбочи.

- Кладенецът не е лекувал никого от векове.

- Да, но може би ще увеличи моята сила - възрази Иврен. - Най-малкото, може да

промием раната ѝ - водата там е съвършено чиста.

- Не е далеч - долетя нов глас.

Йорис. Той прекрачи през високия до коленете му праг и попи чело с ръкав.

- Пътеката покрай реката стига дотам. Надали ще ни отнеме повече от десет минути.

- Ами хората ти? - попита Мерик, все така смръщен. - Патрулират ли в района?