Веровещица

видиш Дара на Ноден. Когато старите ми очи го зърнаха за пръв път, се разплаках като

бебе.

- Разплакал си се? - повтори Мерик с недоверие.

Вестта, че по лицето на ловеца бяха текли сълзи, звучеше също толкова вероятна, колкото ако по дъбовете и боровете наоколо напъпеха листа.

Йорис вдигна ръката с трите си пръста.

- Кълна се в Кораловия трон на Ноден, направо си изплаках очите, Ваше Височество.

Само почакай и ще видим дали и с теб няма да стане същото.

Усмивката му помръкна също толкова бързо, колкото се беше появила.

- Как е кралят със здравето? По тези предели не получаваме вести често, но преди

няколко седмици разбрах, че се влошава.

- Държи се - беше единственият отговор на Мерик.

„Държи се, не отговаря на призивите на Хермин и вероятно награждава Вивия за

пиратските ѝ набези!“

С няколко резки движения Мерик свали редингота си и избърса потта от челото си.

Вреше. Задушаваше се. Искаше му се да беше оставил проклетото палто на „Жана“. Ама че

проклета жега. Всеки лъч, отразен от позлатените копчета - същите, които беше лъскал

толкова старателно и които бележеха ранга му на командир на кралската флота, - сякаш

проблясваше по усмивката на Вивия.

Йорис и Мерик завиха по пътеката и мъртвата гора отстъпи пред голия склон на хълм.

Бедрата на Мерик се загряха още с първите десетина крачки, а ботушите му се пързаляха

твърде лесно по ситните камъчета. На половината път той спря, за да избърше потта, надвиснала на веждите му, и да провери жените след себе си.

Сафия кръстоса очи с неговите. Устните ѝ се отвориха, тя вдигна ръка и размърда

пръсти в поздрав.

Той се направи, че не е забелязал, и премести поглед на Изьолт, която беше стиснала

челюсти* приковала вниманието си в земята. По лицето ѝ се стичаше пот, а под черната си

рокля на нишковеща вероятно беше опасно прегряла.

Накрая той насочи вниманието си към Иврен. Подобно на него, тя беше свалила

наметалото си и го носеше на вързоп под едната си ръка. Той си каза, че това вероятно не

отговаря на манастирските правила, но не я винеше.

Тъкмо отвори уста, за да обяви кратка почивка, когато Иврен забави крачка. Тя изрече

нещо неразбираемо и посочи на изток. Сафия и Изьолт също спряха и проследиха пръста ѝ.

После на лицата им изгряха усмивки.

Той обърна очи наляво... и усети как и собствените му устни се отпускат. Съсредоточен

върху движението напред, не беше поглеждал на изток, за да види далечния, черен връх,

очертан на фона на оранжевото утринно небе. Двата хребета от двете му страни го

оприличаваха на лисича глава.

Това беше Кладенецът на водата във Вещерия - нубревненския Кладенец на произхода.

Преди векове беше повод за гордост за народа му и най-могъщите водовещи произлизаха

от Нубревна. После обаче хората се бяха преместили и Кладенецът беше пресъхнал. Ако на

Континента изобщо бяха останали някакви водовещи, те определено не бяха в Нубревна.

- По-бързо, Височество!

Викът на Йорис пресече мислите му и го подтикна да продължи. Петите му се

захлъзгаха по камъните, коленете му запукаха... Но накрая той стигна горе, изплезил език, с омекнали крака. Наложи се да стисне Йорис за рамото, за да се задържи прав.

Зелено, зелено и пак зелено.

Гората беше жива - една огромна ивица от нея в подножието на хълма, тучно

разлистена, все още дишаше и се виеше в света от бяло и сиво. Следваше реката до...

Очите на Мерик спряха на ливадите с пасящи овце.

Овце.

В гърлото му заклокочи смях. Той премигна, после пак. Това беше земята от детството

му. Гора, живот, движение. Това беше домът му.

- Реката не е отровена.

Йорис посочи виещия се през гората поток, около който летяха и подскачаха птици -

живи птици.

- Минава точно покрай селището ни, ето там. Виждаш ли? В онази пролука между

дърветата.

Мерик присви очи и накрая забеляза дупката между дърветата, южно от пасящото

стадо. На поляната се виждаха покриви и... кораб.

Обърнат наопаки кораб.

Той измъкна далекогледа и го вдигна пред окото си. Да, в средата на селището се

мъдреше извитото, обло корито на избелял от слънцето товарен кораб.

- Откъде се взе корабът? - попита той изумено.

Преди Йорис да отвърне, зад него се чуха стъпки и задъхано дишане. После Сафия

застана до него, пое си въздух и извика на Изьолт да я почака да иде да ѝ помогне.

Той стисна пръсти около далекогледа. Домната съсипваше всичко, както обикновено.

Обърна се към нея, готов да изиска примирие.

Само че Сафия се усмихваше.

- Това е домът ти - каза тя нежно. И добави: - Твоят бог те е послушал.

Устата му пресъхна. Бризът, потропването на клоните, хрущящите стъпки на Иврен и

Изьолт... всичко се превърна в далечен, глух фон.

Сафия отклони лице и гласът ѝ премина в шепот, почти сякаш говореше на себе си, а не

на него.

- Не мога да повярвам, но е пред очите ми. Твоят бог наистина те е чул.

- Той е такъв - обади се Йорис.