Вихърът на Жътваря

— Феар Сенгар. Избрал си да пътуваш с нас и не може да има съмнение — изобщо, — че Силхас Руин командва тази жалка група. Не одобрявай методите му, ако трябва, но само той ще те преведе. Знаеш това.

Воинът хирот извърна очи и примига да махне сълзите.

— И с всяка стъпка цената на моето дирене става все по-голяма — задлъжнялост, който би трябвало добре да разбираш, Аквитор. Ледерийският начин на живот, тежестите, от които никога не можеш да се отървеш. Нито да откупиш освобождението си.

Тя се пресегна за ключовете.

Той ги пусна в шепата й; отказваше да я погледне в очите.

„Не сме по-различни от тези роби.“ Тя претегли тежината на желязната връзка, подрънкваща в шепата й. „Оковани един за друг. И все пак… кой държи ключовете за освобождението ни?“

— Къде отиде той? — попита Феар.

— Да избие избягалите ледерии. Вярвам, че не възразяваш срещу това.

— Не. Но ти би трябвало, Аквитор.

„Предполагам, че да.“ Тръгна към чакащите роби.

Един от пленниците близо до Удинаас се беше привел към него и Серен чу прошепнатия въпрос:

— Онзи, високият убиец — не беше ли Бялата врана? Той беше, нали? Чувал съм, че…

— Нищо не си чувал — прекъсна го Удинаас и вдигна ръце, забелязал приближаващата се Серен. — С трите резеца — каза й. — Този, да. Блудния да ни вземе дано, никак не бързаш.

Тя завъртя ключа и първата пранга изщрака и се отвори.

— Вие двамата уж трябваше да крадете в една ферма — не да ви обкръжат ловци на роби.

— Ловците бяха вдигнали лагера си в проклетия двор — никой не се усмихваше над нас онази нощ.

Тя отвори другата пранга и Удинаас излезе от редицата и заразтърква червените отоци на китките си. Серен каза:

— Феар се опита да разубеди Силхас — разбираш, ако може да се съди по тези двамата, не е чудно, че едурите и андиите са водили десет хиляди войни.

Удинаас изсумтя и двамата тръгнаха към края на редицата при Кетъл.

— Феар негодува, че изгуби командването — отвърна той. — Това, че го отстъпи на Тайст Андий, прави загубата още по-лоша. Все още не е убеден, че през всички тези столетия измяната е била от другата страна. Че Скабандари първи е извадил ножа.

Серен Педак не отвърна. Застана пред Кетъл и се вгледа отгоре в зацапаното с кал момичешко лице. Състарените очи на детето бавно се вдигнаха и се взряха в нейните. Кетъл се усмихна.

— Липсваше ми.

— Лошо ли те насилиха? — попита я Серен, докато сваляше железните пранги.

— Мога да вървя. И кървенето спря. Това е добър знак, нали?

— Вероятно. — Но този разговор за насилието беше нежелан: Серен си имаше свои спомени, които я терзаеха във всеки миг на будност. — Ще останат белези, Кетъл.

— Да си жив е трудно. Винаги съм гладна и стъпалата ме болят.

„Мразя деца с тайни — особено деца с тайни, които самите те не съзнават. Открий правилните въпроси — няма никакъв друг начин да се направи това.“

— Какво друго те притеснява с това отново да си сред живите, Кетъл?

„И… как? Защо?“

— Това, че се чувствам мъничка.

Един роб задърпа дясната ръка на Серен. Старец. Пресягаше се за връзката ключове с жалка надежда в очите. Тя му ги подаде и каза:

— Освободи другите. — Той закима енергично и пръстите му трескаво зашариха по прангите. Тя отново се обърна към Кетъл. — Виж, това е чувство, което всички трябва да приемем. Твърде много от този свят се опълчва на усилията ни да го приспособим към онова, което би ни харесало. Да живееш означава да познаеш разочарование й безсилие.

— Все още искам да разкъсвам гърла, Серен. Лошо ли е това? Мисля, че трябва да е.

Чул думите на Кетъл, старецът се присви назад и удвои усилията си да се освободи. Зад него една жена изруга нетърпеливо.

Удинаас се беше качил в предния фургон и тършуваше из него за нещо, което може да им потрябва. Кетъл се затътри натам да му помогне.

— Трябва да се измъкнем от тази мъгла — измърмори Серен. — Прогизнала съм цялата. — Тръгна към фургона. — Побързайте. Ако ни намери нов отряд, може да изпаднем в беда.

„Особено след като Силхас Руин замина.“ Тайст Андий бе единствената причина да оцелеят дотук. Когато криенето й избягването не успееше, двата му меча запяваха злокобната си песен на унищожението. „Бялата врана.“

Изтекла беше една седмица, откакто за последен път бяха зърнали едури и ледерии, явно преследвачи. Търсеха предателя, Феар Сенгар. Търсеха изменника, Удинаас. Но Серен Педак беше озадачена — цели армии трябваше да ги преследват. Макар гонитбата да беше упорита, изглеждаше по-скоро настойчива, отколкото яростна. Силхас бе споменал веднъж, мимоходом, че К’риснан на императора правят ритуални магии, от онези, които трябва да те подмамят и хванат в клопката си. И че на изток ги дебнат клопки, както и около самия Ледерас. Онези на изток можеше да ги разбере, тъй като дивите земи отвъд империята през цялото време бяха тяхната крайна цел, където Феар — по причина, която така и не си беше направил труд да обясни — вярваше, че ще намери онова, което търсеше. Вяра, която Силхас Руин не оборваше. Но да обкръжат самия столичен град, това изумяваше Серен. „Сякаш Рулад е уплашен от своя брат.“

Удинаас скочи от предния фургон и тръгна към втория.